Откъс от "Поздрави от синята палатка" на Петя Кокудева

В "Поздрави от синята палатка" Петя Кокудева, която досега е издавала единствено книги за деца, представя за първи път 95 от най-ценните си срещи със света, но не под формата на пространен пътепис, а като калейдоскоп от кратки, фрагментарни истории с много личен поглед към разнолики места и култури.
Някои от тях са същински трилъри, други са разговори със забележителен човек, трети са документален разказ - от вулкан, кафене или оризище, четвърти - фрагмент от философията на далечна култура...
"Поздрави от синята палатка", която по традиция за Кокудева излиза в каталога на издателство "Жанет 45", представя като в някаква компресирана версия какво най-ценно може да извлече човек, пътувайки от Скандинавия, Прибалтика и Русия през Азия и Нова Зеландия до Африка и САЩ, минавайки през домовете на велики писатели и на обикновени хора.Тези 95 истории и 145 фотографии от 5 континента и 25 страни разказват за богове с плетени шапки, за страховити затвори, за хумористични републики и свободни слонове, за пустинни дяволи и далечни ледници и показват как едно пътешествието би било нищо без мимолетните срещи.
"Дневник" публикува две от тях, избрани специално от авторката, с която разговаря малко преди излизането на книгата:
Шеприл и Шалот
Мондулкири, Камбоджа
Том ни чака при началото на пътеката към спасителния център за слонове. Той е на 22, от племето Бунонг е, яде ориз по три пъти на ден, пее песни на Селин Дион из джунглата и мечтае да си намери приятелка от Франция. Познава джунглата като петте си пръстта - знае как да се движи, хапва си какви ли не треволяци и плодове, обяснява ни всеки учудващ звук.
Първо ще минем през банановата плантация на едно бунонг семейство, за да вземем банани за Шеприл и Шалот, - обяснява Том на тръгване. - Но ще им давате банан по банан, защото ако видят цял кичур банани, ще се развълнуват силно и ще ви ги вземат наведнъж.
След три километра в джунглата стигаме до банановата плантация. Тук работи млада жена със съвсем малкото си момченце, което се крие от нас сред листата на палмите. За първи път виждам насаждения с черен пипер! После авокадово дърво! После как расте ананасът - само един плод израства върху нещо като фонтан от дълги, остри листа. Племето Бунонг са твърде бедни, нямат пари за купи и бутилки, затова си правят такива от сухи кратунки. Жената отсича един палмов клон с голяма брадва и ни връчва куп банани за слоновете. После отново се връща към работата си - да жъне ориз.
Ние поемаме по златисто затревен склон нагоре. Щом се озоваваме на върха, Том, чевръст като маймуна, се изкачва на едно дърво и започва да вика: Ъ.Ъ.Ъ. Насечено ъ, с което известява слоновете да дойдат. След пет, десет безплодни минути на самотния хълм Том слиза и се упътва малко надолу по билото. Ние чакаме и изобщо не си представям как на тази ливада ще се появят истински слонове.
Но ето я след миг мръсната шапка на Том и след нея гърбовете на две огромни, праисторически, неземни животни. След секунди ги виждам в цял ръст и няма сила, която да задържи сълзите в очите ми. Ако някога съм усещала какво е свободата, то може би беше именно в този кратък момент, докато двете слоници приближаваха по поляната след Том. Тук, в резервата, където живеят, те са загърбили ужасите на предишния си живот. Заради тежката работа и малтретиране от своя махут, Шалот получила възпаление на ставите, а Шеприл - травми на гърба. Спасителният център ги откупил (това винаги става с доста кандърми, защото махутите не искат да се разделят с работната сила на слоновете). Сега в това красиво убежище живеят пет спасени слона, всичките с доста тежко минало. Ние, посетителите, имаме право единствено да ги нахраним с банани, да се разходим с тях из поляните (никакво яздене!), а накрая да ги погледаме как се къпят в един вир на реката. Том ни предупреждава да не им се навираме много, защото ще ни сритат (видях как го правят с очите си - просто люшват настрани огромния си крак, като махало, в посока на досадника).
С доста трепет вървя по поляните пред двете "момичета" и се оглеждам като гърмяна, защото те си имат свое темпо, а мен ме е шубе да не ме приближат много. Те са съвсем тихи и Том обяснява, че обикновено е така - издават познатите ни звуци само когато нещо не им се нрави. Е, чух ги веднъж, де - на влизане в реката. Том рече, че са точно като децата - отпърво им е леко криво да се мокрят, но после настава голям кеф. Във вира Шеприл и Шалот седнаха на дупета и се оставиха на Том и няколко помагачи да ги плискат, да ги търкат с една четка по гърба и да им мият ушите! (да, обръщаха им огромните плющящи уши и ги миеха и отвътре).
След банята поядоха малко бамбук и се изкачиха по висока, кална пътека (по която се обзаложих, че ще се подхлъзнат, но нищо подобно). Виждах достолепните им, но и някак комични осанки да се отдалечават между дърветата. И наум си пожелах скоро при тях да дойдат да живеят още от само 150-те слона, останали в Камбоджа.
***
А ние ядем лампи
пустинята Сахара, Мароко
По тъмно една мартенска вечер пристигаме у Маджид и Хафида - пустинни бербери. Берберите са коренното население на северна Африка. Наричат себе си Amazigh, което на техния език значи "свободни, горди хора". Днес в Мароко живеят около 2 милиона от тях. Езикът им няма нищо общо с арабския (по-скоро ми прилича на опростени йероглифи - кръгчета, триъгълници и пр.). Повечето са номади и живеят във високите части на Атласките планини, точно преди да започне Сахара. Това са хората, обитаващи един от най-суровите климати на планетата.
Сред най-известните бербери е Ибн Батута - пътешественик и изследовател, който пътува по света цели 29 години през Средновековието. Сравняван е често с Марко Поло, от когото е изминал по-голямо разстояние! Батута е първият картограф и географ по тези ширини.
Маджид, стопанинът на сахарската кирпичена къща, където ще нощуваме, е на работа и през нощта. Затова съпругата му Хафида ни посреща сама, с тумба деца наоколо. Смутена ни приготвя зеленчуци с агнешко в традиционния тажин (глинен съд с капак като дълга джуджешка шапка). След вечеря съм любопитна да си поговорим с дечурлигата и Хафида, но те не знаят английски. Затова се обръщаме към обичайното спасение в подобни случаи – гласовият преводач на Гугъл.
Главите на всички ни се скупчват над таблета – бедните пустинни деца са направо омагьосани от чудото на автоматичния гласов преводач, който на всичкото отгоре им говори на родния берберски! Едва изчакват електронният глас да преведе думите ни и се спускат да отвърнат на своя език, потупвайки с пръстчета върху бутона. Заговаряме се колко е вкусно агнешкото, а аз обяснявам, че и в България ядем агнешко. Вдигам глава и виждам децата и Хафида, които ме гледат полушокирани, полуприхнали. След кратко недоумение разбирам какво е станало: преводъчът вместо "lamb" - чул и превел "lamp". Така берберите разбрали, че ние в България ядем лампи.