След три километра в джунглата стигаме до банановата плантация. Тук работи млада жена със съвсем малкото си момченце, което се крие от нас сред листата на палмите. За първи път виждам насаждения с черен пипер! После авокадово дърво! После как расте ананасът - само един плод израства върху нещо като фонтан от дълги, остри листа. Племето Бунонг са твърде бедни, нямат пари за купи и бутилки, затова си правят такива от сухи кратунки. Жената отсича един палмов клон с голяма брадва и ни връчва куп банани за слоновете. После отново се връща към работата си - да жъне ориз.

Ние поемаме по златисто затревен склон нагоре. Щом се озоваваме на върха, Том, чевръст като маймуна, се изкачва на едно дърво и започва да вика: Ъ.Ъ.Ъ. Насечено ъ, с което известява слоновете да дойдат. След пет, десет безплодни минути на самотния хълм Том слиза и се упътва малко надолу по билото. Ние чакаме и изобщо не си представям как на тази ливада ще се появят истински слонове.

Но ето я след миг мръсната шапка на Том и след нея гърбовете на две огромни, праисторически, неземни животни. След секунди ги виждам в цял ръст и няма сила, която да задържи сълзите в очите ми. Ако някога съм усещала какво е свободата, то може би беше именно в този кратък момент, докато двете слоници приближаваха по поляната след Том. Тук, в резервата, където живеят, те са загърбили ужасите на предишния си живот. Заради тежката работа и малтретиране от своя махут, Шалот получила възпаление на ставите, а Шеприл - травми на гърба. Спасителният център ги откупил (това винаги става с доста кандърми, защото махутите не искат да се разделят с работната сила на слоновете). Сега в това красиво убежище живеят пет спасени слона, всичките с доста тежко минало. Ние, посетителите, имаме право единствено да ги нахраним с банани, да се разходим с тях из поляните (никакво яздене!), а накрая да ги погледаме как се къпят в един вир на реката. Том ни предупреждава да не им се навираме много, защото ще ни сритат (видях как го правят с очите си - просто люшват настрани огромния си крак, като махало, в посока на досадника).

С доста трепет вървя по поляните пред двете "момичета" и се оглеждам като гърмяна, защото те си имат свое темпо, а мен ме е шубе да не ме приближат много. Те са съвсем тихи и Том обяснява, че обикновено е така - издават познатите ни звуци само когато нещо не им се нрави. Е, чух ги веднъж, де - на влизане в реката. Том рече, че са точно като децата - отпърво им е леко криво да се мокрят, но после настава голям кеф. Във вира Шеприл и Шалот седнаха на дупета и се оставиха на Том и няколко помагачи да ги плискат, да ги търкат с една четка по гърба и да им мият ушите! (да, обръщаха им огромните плющящи уши и ги миеха и отвътре).

След банята поядоха малко бамбук и се изкачиха по висока, кална пътека (по която се обзаложих, че ще се подхлъзнат, но нищо подобно). Виждах достолепните им, но и някак комични осанки да се отдалечават между дърветата. И наум си пожелах скоро при тях да дойдат да живеят още от само 150-те слона, останали в Камбоджа.

Сред най-известните бербери е Ибн Батута - пътешественик и изследовател, който пътува по света цели 29 години през Средновековието. Сравняван е често с Марко Поло, от когото е изминал по-голямо разстояние! Батута е първият картограф и географ по тези ширини.