Откъс от "Смърт във вода" на Кендзабуро Ое

В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Смърт във вода", с автор Кендзабуро Ое, предоставен от Издателство "Лист"
Какво има в Червения куфар на Кендзабуро Ое? Романът "Смърт във вода" на Нобеловия лауреат излиза за първи път в България.
След дълго отсъствие Нобеловият лауреат Кендзабуро Ое отново е в българските книжарници. Романът му "Смърт във вода", издаден в Япония през 2009 г., излезе за първи път у нас с логото на издателство "Лист".
"Спряхме се на тази книга на Ое, защото е най-личната му история, история, която пишеш в края на своя път в живота. Макар да е сред най-влиятелните световни писатели, у нас той все още не е получил читателското внимание, което заслужава. Надяваме се с тази книга да го опознаят повече хора", каза главният редактор на издателството Гергана Димитрова.
Авторът, удостоен с Нобелова награда за литература през 1994 г., изгражда "Смърт във вода" върху сюжети от собствения си живот. Главен герой на романа е изтъкнатият писател Когито Чоко. Десет години след смъртта на майка си той получава завещана от нея семейна реликва – Червен кожен куфар. Какво има в него? Ще хвърли ли съдържанието му светлина върху сенките от миналото на фамилията? Наистина ли баща му е заговорничил срещу самия император заедно с японски офицери? Възможно е отговорите на тези въпроси да са скрити в Червения куфар.
Тази книга ни среща с Япония от началото на ХХI век с белезите от Втората световна война. Кендзабуро Ое разказва лична история, в която се оглежда цяла епоха. В типичния си стил той преплита реални събития и герои с художествена измислица, еротика и митове и разсъждава върху свободата на личността, дълга, национализма, любовта, властта. Предизвиква читателя и с теми като остаряването, болестта и смъртта, смисъла на творчеството и самооценката на автора, сексуалността и насилието.
Между кориците на "Смърт във вода" читателят ще намери още много въпроси, породени от желанието на Кендзабуро Ое да пише за достойнството на човешките същества.
Превод от японски на Антон Андреев
Корицата е дело на Албена Лимони
Откъс от "Смърт във вода" на Кендзабуро Ое
Добре, ще започна отново да пиша Романа за удавянето! За тази цел ще отида да взема Червения кожен куфар! Такъв бе мигновеният ми план. Домът ми в Токио е на едно високо място на платото Мусашино, а ако човек се спусне по западния склон, ще види, че покрай канала една обширна територия, била някога просто тресавище, се застроява надлъж и шир, а за жителите на издигащите се един подир друг огромни жилищни блокове е направена колоездачна алея.
Един ден, докато се разхождах по алеята за велосипеди със сина ми, който е с увреждания, попаднах на необикновен човек... Това изречение е част от началото на роман, който написах малко след като навърших седемдесет. Ако сега, когато на въпросната алея вече бях срещнал нов приятел, реша да го напиша отново, хората най-вероятно ще отбележат снизходително, че клетият старец отново плагиатства от себе си. Но за възрастен човек като мен, който живее доста затворено, просто няма кой знае колко места за съприкосновение с външния свят.
Беше утрин в началото на лятото. Излязох сам на разходка, оставих Акари вкъщи. През последните години физическото му състояние се влоши до степен всяко продължително усилие да е изпитание за него, а и се нуждаеше от все по-големи дози лекарства, които да държат епилептичните му кризи под контрол. Вървях бавно и по едно време чух зад мен да приближават равни ритмични стъпки. Миг след това някой ме настигна и бързо ме задмина.
Оказа се дребна млада жена с вързана на конска опашка дълга черна коса, леко изсветлена в тъмнокафяв оттенък. Носеше светлобежова блуза и памучни панталони в същия цвят, а по тънката им мека материя не се забелязваше нито гънчица. Бяха `и се лепнали като ръкавица и очертаваха откровено малките `и стегнати задни части. Без да са прекалено мускулести, бедрата `и изглеждаха оформени и силни, а над тях извивките на ханша `и се полюляваха леко при всяка нейна крачка. Младата жена се отдалечи бързо-бързо...
Аз пък продължих да крача бавно. Забелязах изчезналото преди малко от погледа ми момиче да прави гимнастика на малка площадка, оборудвана с пейки, метални лостове и други уреди за фитнес. Протягаше леко единия си крак напред, приклякаше и известно време застиваше в това положение. После сменяше крака и повтаряше упражнението. Когато преди малко ме задмина, мернах привлекателно кръгло лице, а сега, когато видях профила и, докато минавах покрай площадката, той ми напомни по-скоро за демон Хання (прочетох някога една теория, че японските красавици са две категории: тип Отафуку – кръглолики, и тип Хання – със заострено лице).
Междувременно шумът на водата в канала се засили, защото на въпросното място течението бе по-силно, а и защото конструкцията, подкрепяща стоманения мост, по който минаваше линията Одакю, образуваше своеобразен покрив над канала и усилваше шума му. Това за миг привлече погледа ми към повърхността `и и аз продължих да крача, без да си гледам в краката.
И тогава изведнъж налетях върху стълба на улична лампа и си ударих главата. После четири-пет дни имах вътрешен кръвоизлив – отдясно на лицето ми чак до ъгълчето на окото. Притъмня ми и точно преди да се стоваря по гръб, попаднах в нечия здрава и в същото време мека прегръдка. Две силни ръце ме обгърнаха и в следващия миг се озовах кацнал на платформа с формата на вретено.
"Платформата" обаче беше топла и аз заключих, че е човешко бедро. Дадох си и сметка, че гърбът ми лежи върху мека женска гръд. Успях някак си да се изправя на крака и се опитах да си поема дъх, като се държах за стълба, в който само преди секунди се блъснах. А в ушите ми отекваха собствените ми стенания.
– Моля ви, господине, седнете пак в скута ми – подкани ме със спокоен тон момичето.
И замаяният от удара старец се върна послушно в предишното положение
След няколко минути обаче – време, колкото бе нужно на Акари да се съвземе от средно силен пристъп – аз отново станах от бедрото на момичето, което забележимо се бе затоплило и намокрило от пот. А когато понечих да му благодаря, то внезапно ме попита:
• Често ли ви се случват такива неща?
• Това място остава в сянката на железопътната линия Одакю и светлината е малко, а в долната част на осветителния стълб има някакво устройство за автоматично включване на лампата, което го прави необичайно широк, нали? Горната му половина пък е съвсем тънка, така че не го забелязах!...
Освен това се бях заслушал в плисъка на водата в канала и не гледах внимателно. Шараните, които го бяха предизвикали, сега са близо до отсрещния бряг, но преди малко четири-пет охранени мъжки се надпреварваха да ухажват една-единствена женска. Сигурно са в размножителен период. Не бях виждал в родния си край толкова едри шарани да се скупчат в някоя река и затова, без да ща, се загледах. Усетих се миг преди лицето ми да се блъсне в стълба. Ако бях по-млад, сигурно щях да избегна удара, но
– Колко прецизно описвате всичко! Личи се, че сте писател!... – прихна момичето.
– Наистина е смешно да се опитваш да възстановиш някакво събитие, седнал в женски скут – признах аз. – Просто ме болеше толкова, че не можех да стана. Извинете ме. И още веднъж благодаря!
– Добре че не сте уцелили слепоочието. Но от раничката на челото ви се стича кръв. Добре ще е бързо да се приберете и да охладите удареното място!
И така, двамата тръгнахме – тя съобразяваше крачката си с мен – към моста над канала, от който обикновено се връщах обратно. Тогава осъзнах, че момичето явно ме бе забелязало край площадката и ме бе изпреварило с цел да ме заговори, когато се бе случил инцидентът преди малко, и тя ми помогна, което в крайна сметка стана повод да се заприказваме.
– Мисля си, че ако баща ти бе доживял до старини, сигурно щеше да изглежда като теб – без лошата стойка, естествено – пошегува се той, след като ме огледа. – Навремето казваше, че от теб ще излезе нещо интересно, и май се оказа прав, а?
– Може би не толкова интересно, колкото комично
– Не, не, определено си интересен. Комичен е нещо пò друго! Спомняш ли си как навремето събираше из речниците на баща си интересни йероглифи, както някои деца събират насекоми? Веднъж, когато баща ти говорел с апломб за някаква дума, ти си му възразил, че всъщност се пише с малко пò друг йероглиф, но разликата е нищожна, тъй че лесно може да се сбърка. Тогава проверил в речника с лупа и ти си се оказал прав!
Да, и аз доста се гордеех с тази случка. Баща ми беше само на петдесет години, но сигурно и заради недохранването през войната, особено в нашето планинско село, старческото му далекогледство бе доста напреднало. И беше сбъркал един йероглиф с друг. А аз обичах да търся редки йероглифи по четенията им в индекса на края на речника и онзи път забелязах грешката, което ми донесе една странна за дете причина за гордост.
Спомнях си как направих това във връзка с есето "Буда отвъд планините" от Шинобу Орикучи*, в което той сам коментира романа си "Книгата на мъртвите". Там пише следното: "В храма Шитенноджи имало обичай вярващите да гледат залязващото слънце, за да се преродят в Чистата земя**. Немалко от тях намирали смъртта си в морските води, стремейки се да приближат този момент. Подобен обичай е засвидетелстван и в Кумано, макар и названието му да било различно.
И там поклонниците вярвали, че ако плуват безкрай в разпенените води на океана, ще стигнат до Чистата земя и ще потънат в обятията на бодисатвата Каннон*.
Думата "разпенен" в текста бе изписана с изключително рядък йероглиф, състоящ се от три еднакви елемента със значение "вода". Но недовиждащият ми баща явно го взе за популярния йероглиф със значение "гора", който пък се състои от три елемента "дърво".
Спомням си как веднъж поде темата, докато проверяваше качеството на изработената суровина за хартия, а майка ми беше наблизо (поне така съм си го припомнял, след като пораснах):
– Виж, той говори за "гора от вълни"! А в този край хората вярват, че душите на умрелите се вдигат във въздуха и се връщат в Гората, нали? И когато се спускат от небето, за тях клоните на дърветата сигурно изглеждат точно като вълни, не мислиш ли?
Всъщност онези, които поддържаха местното вярване, че душите на умрелите се връщат в Гората, и се грижеха за малкия храм на този култ, бяха, разбира се, баба ми и майка ми, а не пришълец като баща ми. Така че сигурно майка ми се е зарадвала да чуе тези думи от иначе мълчаливия ми баща
Но моето любимо четиво беше индексът на йероглифния речник, така че вече знаех редкия знак с три елемента "вода". И нямаше как да не се намеся, когато чух за какво става дума.
– Всъщност "разпенен" се пише с друг йероглиф, в който има три "води", а не три "дървета". И значи развълнуван като придошла река
Тогава баща ми си сложи сребърните очила за старческо далекогледство и с вид на съвсем различен човек изчезна в малката си стаичка в дъното на къщата. По-късно явно е споделил случката с майка ми, а както се оказва – и с Дайо.
• Същество в будистката митология, което олицетворява вселенското милосърдие. – Бел. пр.169
Но представата, която ми навяваше този спомен сега, бе не за морски вълни, а за придошлата река, чиито подводни течения влачат баща ми, додето водовъртежът го погълне. Активното движение, когато навлизаш в Гората, и пасивното – когато те влачи реката: баща ми ги познаваше и двете. Както вече знаеше и двата йероглифа – с трите "води" и с трите "дървета" Бедният ми баща – вярваше, че има и друг свят
* Шинобу Орикучи (1887 – 1953) – японски етнограф, литературовед, езиковед и писател. – Бел. пр.
** Понятие в част от будистките традиции (Махаяна), което обозначава предполагаем свят на безкрайно блаженство, намиращ се в условно западна посока, влизането в който се равнява на постигане на нирвана. – Бел. пр.168