Откъс от "Смърт във вода" на Кендзабуро Ое

Откъс от "Смърт във вода" на Кендзабуро Ое

Издателство "Лист"
Издателство "Лист"
В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Смърт във вода", с автор Кендзабуро Ое, предоставен от Издателство "Лист"
Какво има в Червения куфар на Кендзабуро Ое? Романът "Смърт във вода" на Нобеловия лауреат излиза за първи път в България.
След дълго отсъствие Нобеловият лауреат Кендзабуро Ое отново е в българските книжарници. Романът му "Смърт във вода", издаден в Япония през 2009 г., излезе за първи път у нас с логото на издателство "Лист".
"Спряхме се на тази книга на Ое, защото е най-личната му история, история, която пишеш в края на своя път в живота. Макар да е сред най-влиятелните световни писатели, у нас той все още не е получил читателското внимание, което заслужава. Надяваме се с тази книга да го опознаят повече хора", каза главният редактор на издателството Гергана Димитрова.
Авторът, удостоен с Нобелова награда за литература през 1994 г., изгражда "Смърт във вода" върху сюжети от собствения си живот. Главен герой на романа е изтъкнатият писател Когито Чоко. Десет години след смъртта на майка си той получава завещана от нея семейна реликва – Червен кожен куфар. Какво има в него? Ще хвърли ли съдържанието му светлина върху сенките от миналото на фамилията? Наистина ли баща му е заговорничил срещу самия император заедно с японски офицери? Възможно е отговорите на тези въпроси да са скрити в Червения куфар.
Тази книга ни среща с Япония от началото на ХХI век с белезите от Втората световна война. Кендзабуро Ое разказва лична история, в която се оглежда цяла епоха. В типичния си стил той преплита реални събития и герои с художествена измислица, еротика и митове и разсъждава върху свободата на личността, дълга, национализма, любовта, властта. Предизвиква читателя и с теми като остаряването, болестта и смъртта, смисъла на творчеството и самооценката на автора, сексуалността и насилието.
Между кориците на "Смърт във вода" читателят ще намери още много въпроси, породени от желанието на Кендзабуро Ое да пише за достойнството на човешките същества.
Превод от японски на Антон Андреев
Корицата е дело на Албена Лимони
Откъс от "Смърт във вода" на Кендзабуро Ое
Добре, ще започна отново да пиша Романа за удавянето! За тази цел ще отида да взема Червения кожен куфар! Такъв бе мигновеният ми план. Домът ми в Токио е на едно високо място на платото Мусашино, а ако човек се спусне по запад­ния склон, ще види, че покрай канала една обширна терито­рия, била някога просто тресавище, се застроява надлъж и шир, а за жителите на издигащите се един подир друг огро­мни жилищни блокове е направена колоездачна алея.
Един ден, докато се разхождах по алеята за велосипеди със сина ми, който е с увреждания, попаднах на необикно­вен човек... Това изречение е част от началото на роман, който написах малко след като навърших седемдесет. Ако сега, когато на въпросната алея вече бях срещнал нов приятел, реша да го напиша отново, хората най-вероят­но ще отбележат снизходително, че клетият старец от­ново плагиатства от себе си. Но за възрастен човек като мен, който живее доста затворено, просто няма кой знае колко места за съприкосновение с външния свят.
Беше утрин в началото на лятото. Излязох сам на разходка, оставих Акари вкъщи. През последните годи­ни физическото му състояние се влоши до степен всяко продължително усилие да е изпитание за него, а и се нуж­даеше от все по-големи дози лекарства, които да държат епилептичните му кризи под контрол. Вървях бавно и по едно време чух зад мен да приближават равни ритмич­ни стъпки. Миг след това някой ме настигна и бързо ме задмина.
Оказа се дребна млада жена с вързана на конска опашка дълга черна коса, леко изсветлена в тъмнокафяв оттенък. Носеше светлобежова блуза и памучни пантало­ни в същия цвят, а по тънката им мека материя не се за­белязваше нито гънчица. Бяха `и се лепнали като ръкавица и очертаваха откровено малките `и стегнати задни час­ти. Без да са прекалено мускулести, бедрата `и изглеждаха оформени и силни, а над тях извивките на ханша `и се полю­ляваха леко при всяка нейна крачка. Младата жена се отда­лечи бързо-бързо...
Аз пък продължих да крача бавно. Забелязах изчезналото преди малко от погледа ми момиче да прави гимнастика на малка площадка, оборудвана с пейки, метални лостове и други уреди за фитнес. Протягаше леко единия си крак напред, приклякаше и известно време застиваше в това положение. После сменяше крака и повтаряше упражнение­то. Когато преди малко ме задмина, мернах привлекателно кръгло лице, а сега, когато видях профила и, докато мина­вах покрай площадката, той ми напомни по-скоро за демон Хання (прочетох някога една теория, че японските краса­вици са две категории: тип Отафуку – кръглолики, и тип Хання – със заострено лице).
Междувременно шумът на во­дата в канала се засили, защото на въпросното място те­чението бе по-силно, а и защото конструкцията, подкрепя­ща стоманения мост, по който минаваше линията Одакю, образуваше своеобразен покрив над канала и усилваше шума му. Това за миг привлече погледа ми към повърхността `и и аз продължих да крача, без да си гледам в краката.
И тогава изведнъж налетях върху стълба на улична лампа и си ударих главата. После четири-пет дни имах вътрешен кръвоизлив – отдясно на лицето ми чак до ъгъл­чето на окото. Притъмня ми и точно преди да се стоваря по гръб, попаднах в нечия здрава и в същото време мека прегръдка. Две силни ръце ме обгърнаха и в следващия миг се озовах кацнал на платформа с формата на вретено.
"Платформата" обаче беше топла и аз заключих, че е чо­вешко бедро. Дадох си и сметка, че гърбът ми лежи върху мека женска гръд. Успях някак си да се изправя на крака и се опитах да си поема дъх, като се държах за стълба, в кой­то само преди секунди се блъснах. А в ушите ми отекваха собствените ми стенания.
– Моля ви, господине, седнете пак в скута ми – подкани ме със спокоен тон момичето.
И замаяният от удара старец се върна послушно в пре­дишното положение
След няколко минути обаче – време, колкото бе нужно на Акари да се съвземе от средно силен пристъп – аз отно­во станах от бедрото на момичето, което забележимо се бе затоплило и намокрило от пот. А когато понечих да му благодаря, то внезапно ме попита:
• Често ли ви се случват такива неща?
• Това място остава в сянката на железопътната ли­ния Одакю и светлината е малко, а в долната част на ос­ветителния стълб има някакво устройство за автома­тично включване на лампата, което го прави необичайно широк, нали? Горната му половина пък е съвсем тънка, така че не го забелязах!...
Освен това се бях заслушал в плисъка на водата в кана­ла и не гледах внимателно. Шараните, които го бяха пре­дизвикали, сега са близо до отсрещния бряг, но преди малко четири-пет охранени мъжки се надпреварваха да ухажват една-единствена женска. Сигурно са в размножителен пе­риод. Не бях виждал в родния си край толкова едри шарани да се скупчат в някоя река и затова, без да ща, се загледах. Усетих се миг преди лицето ми да се блъсне в стълба. Ако бях по-млад, сигурно щях да избегна удара, но
– Колко прецизно описвате всичко! Личи се, че сте писа­тел!... – прихна момичето.
– Наистина е смешно да се опитваш да възстановиш ня­какво събитие, седнал в женски скут – признах аз. – Просто ме болеше толкова, че не можех да стана. Извинете ме. И още веднъж благодаря!
– Добре че не сте уцелили слепоочието. Но от ранич­ката на челото ви се стича кръв. Добре ще е бързо да се приберете и да охладите удареното място!
И така, двамата тръгнахме – тя съобразяваше крачка­та си с мен – към моста над канала, от който обикновено се връщах обратно. Тогава осъзнах, че момичето явно ме бе забелязало край площадката и ме бе изпреварило с цел да ме заговори, когато се бе случил инцидентът преди малко, и тя ми помогна, което в крайна сметка стана повод да се заприказваме.
– Мисля си, че ако баща ти бе доживял до старини, си­гурно щеше да изглежда като теб – без лошата стойка, естествено – пошегува се той, след като ме огледа. – Навремето казваше, че от теб ще излезе нещо интересно, и май се оказа прав, а?
– Може би не толкова интересно, колкото комично
– Не, не, определено си интересен. Комичен е нещо пò друго! Спомняш ли си как навремето събираше из речни­ците на баща си интересни йероглифи, както някои деца събират насекоми? Веднъж, когато баща ти говорел с ап­ломб за някаква дума, ти си му възразил, че всъщност се пише с малко пò друг йероглиф, но разликата е нищожна, тъй че лесно може да се сбърка. Тогава проверил в речника с лупа и ти си се оказал прав!
Да, и аз доста се гордеех с тази случка. Баща ми беше само на петдесет години, но сигурно и заради недохран­ването през войната, особено в нашето планинско село, старческото му далекогледство бе доста напреднало. И беше сбъркал един йероглиф с друг. А аз обичах да търся редки йероглифи по четенията им в индекса на края на реч­ника и онзи път забелязах грешката, което ми донесе една странна за дете причина за гордост.
Спомнях си как направих това във връзка с есето "Буда отвъд планините" от Шинобу Орикучи*, в което той сам коментира романа си "Книгата на мъртвите". Там пише следното: "В храма Шитенноджи имало обичай вяр­ващите да гледат залязващото слънце, за да се преродят в Чистата земя**. Немалко от тях намирали смъртта си в морските води, стремейки се да приближат този момент. Подобен обичай е засвидетелстван и в Кумано, макар и названието му да било различно.
И там поклонниците вярвали, че ако плуват безкрай в разпенените води на океана, ще стигнат до Чистата земя и ще потънат в обятията на бодисатвата Каннон*.
Думата "разпенен" в текста бе изписана с изключител­но рядък йероглиф, състоящ се от три еднакви елемента със значение "вода". Но недовиждащият ми баща явно го взе за популярния йероглиф със значение "гора", който пък се състои от три елемента "дърво".
Спомням си как веднъж поде темата, докато проверя­ваше качеството на изработената суровина за хартия, а майка ми беше наблизо (поне така съм си го припомнял, след като пораснах):
– Виж, той говори за "гора от вълни"! А в този край хо­рата вярват, че душите на умрелите се вдигат във въз­духа и се връщат в Гората, нали? И когато се спускат от небето, за тях клоните на дърветата сигурно изглеждат точно като вълни, не мислиш ли?
Всъщност онези, които поддържаха местното вярва­не, че душите на умрелите се връщат в Гората, и се гриже­ха за малкия храм на този култ, бяха, разбира се, баба ми и майка ми, а не пришълец като баща ми. Така че сигурно майка ми се е зарадвала да чуе тези думи от иначе мълча­ливия ми баща
Но моето любимо четиво беше индексът на йероглиф­ния речник, така че вече знаех редкия знак с три елемента "вода". И нямаше как да не се намеся, когато чух за какво става дума.
– Всъщност "разпенен" се пише с друг йероглиф, в кой­то има три "води", а не три "дървета". И значи развълну­ван като придошла река
Тогава баща ми си сложи сребърните очила за старческо далекогледство и с вид на съвсем различен човек изчезна в малката си стаичка в дъното на къщата. По-късно явно е споделил случката с майка ми, а както се оказва – и с Дайо.
• Същество в будистката митология, което олицетворява вселен­ското милосърдие. – Бел. пр.169
Но представата, която ми навяваше този спомен сега, бе не за морски вълни, а за придошлата река, чиито подводни течения влачат баща ми, додето водовъртежът го погъл­не. Активното движение, когато навлизаш в Гората, и па­сивното – когато те влачи реката: баща ми ги познаваше и двете. Както вече знаеше и двата йероглифа – с трите "води" и с трите "дървета" Бедният ми баща – вярваше, че има и друг свят
* Шинобу Орикучи (1887 – 1953) – японски етнограф, литературовед, езиковед и писател. – Бел. пр.
** Понятие в част от будистките традиции (Махаяна), което обозначава предполагаем свят на безкрайно блаженство, намиращ се в условно западна посока, влизането в който се равнява на постигане на нирвана. – Бел. пр.168