(откъс)

Нямах друг избор, освен да се приспособя към отсъствията на Барак, защото нещата нямаше да се променят. Освен обичайната си работа той отново водеше предизборна кампания, този път за място в Сената на САЩ, в навечерието на есенните избори през 2004 г.

В Спрингфийлд постепенно започна да губи търпение, дразнеше се от мудното темпо на работа на щатското правителство и беше убеден, че във Вашингтон ще постигне повече и по-добри неща. Знаейки, че имам много причини да съм против кандидатирането му за Сената, но и че той има контрааргумент в своя полза, в средата на 2002 г. организирахме неформална среща на десетина от нашите най-близки приятели по време на късна закуска в дома на Валери Джарет с идеята да им представим казуса и да чуем какво мислят.

()

В този ден сключихме сделка. Валери се съгласи да стане финансов мениджър на кампанията на Барак за Сената. Няколко от нашите приятели обещаха да участват с време и пари. Аз се съгласих, но при едно важно условие, което повторих на висок глас, за да ме чуят всички: ако Барак изгуби, исках завинаги да се оттегли от политиката и да си намери друга работа. Ако не го изберат, това щеше да е краят.

Категорично и окончателно – край.

Това, което последва обаче, бе поредица щастливи случайности за Барак. Първо, Питър Фицджералд реши да не се кандидатира за преизбиране и така освободи поле за конкуренти и сравнително начинаещи политици като моя съпруг. После, малко странно, и водещият кандидат на демократите в първичните избори, и този на републиканците се оказаха замесени в скандали, свързани с бившите им съпруги. До изборите оставаха едва няколко месеца, а Барак дори нямаше съперник от републиканците.

Разбира се, той водеше отлична кампания, след като си беше извадил поуки от неуспешното си кандидатиране за Конгреса. Победи седемте си основни съперници и спечели номинацията на своята партия с над половината от гласовете.

Когато пътуваше из щата и общуваше с потенциални избиратели, той бе същият човек, когото познавах у дома – весел и чаровен, умен и подготвен.

Твърде обстоятелствените му отговори на въпроси по време на срещи с избиратели и в предизборни дебати само засилваха убеждението, че мястото му наистина е в Сената. Но независимо от усилията, пътят на Барак към Сената, изглежда, бе посипан с четирилистни детелини.

Всичко това се случваше още преди Джон Кери да го покани да произнесе встъпителната реч на националния конгрес на Демократическата партия през 2004 г. в Бостън. Кери, тогава сенатор от Масачузетс, беше увлечен в борбата за президентския пост срещу Джордж Буш-младши. В този процес съпругът ми беше господин Никой – скромен щатски законодател, който никога не е заставал пред тълпа като тази от петнайсет и повече хиляди души, която се събира в Бостън.

Никога не беше ползвал телетекст, никога не беше участвал в предаване на живо в най-гледаното телевизионно време. Той бе новобранец и чернокож в традиционно запазен за бели занаят, изплувал от неизвестността със странно име и странна предистория, надявайки се да докосне някоя струна в душата на средностатистическия демократ. Както по-късно признаха редица телевизионни коментатори, решението Барак Обама да изнесе встъпителната реч пред милионната публика бе хазартен ход.

И все пак по своя странен и обиколен начин той изглеждаше призван точно за този момент. Знаех го, защото бях виждала отблизо как мозъкът му работи нонстоп.

Години наред наблюдавах как поглъща книги, вестници и идеи, как се оживява всеки път, когато говори с някого, от когото може да почерпи нов опит или знания. Той запаметяваше всяка частица информация. Това, което изграждаше, сега осъзнавах, беше визия, и то не малка. Това бе нещото, за което трябваше да освободя място в съвместния ни живот, да съжителствам с него, макар и неохотно.

Понякога то безкрайно ме ядосваше, но беше нещо, от което никога не бих могла да накарам Барак да се откаже. Той работеше над него тихо и внимателно, откакто го познавах. И сега може би числеността на публиката най-накрая отговаряше на мащаба на това, което той считаше за възможно. Барак беше готов. Трябваше просто да заговори.

Трябва да е била добра реч – стана моят рефрен след това. Превърна се в наша лична шега, която повтарях често и иронично след онази нощ – 27 юли 2004 г.

Оставих момичетата у дома с майка ми и отидох с Барак в Бостън специално за речта. Стоях зад сцената в конгресния център, когато той излезе под прожекторите пред очите на милиони хора. Беше малко нервен, аз – също, въпреки че и двамата бяхме твърдо решени да не го показваме. Във всеки случай така действаше Барак. На колкото по-голямо напрежение беше подложен, толкова по-спокоен изглеждаше.

Беше подготвял записките за речта в рамките на две седмици в свободното време между гласуванията в сената на Илинойс. Запомняше всяка дума и репетираше толкова усърдно, че нямаше нужда от телетекст, освен ако нервите му не издържат и умът му не блокира. Но това не се случи. Барак погледна право към публиката и към телевизионните камери и – сякаш включи някакъв вътрешен двигател – просто се усмихна и заговори.

Онази нощ той говори седемнайсет минути, като обясни кой е и откъде е: за дядо си, служил в армията на Патън; за баба си, работила на поточна линия по време на войната; за баща си, израснал в Кения и пасъл кози; за невъзможната любов на родителите си; за вярата им, че доброто образование ще помогне на сина им, който не се е родил нито богат, нито с добри връзки. Искрено и умело, Барак се представи не като аутсайдер, а като буквално олицетворение на американската мечта.

Припомни на събралите се, че не можем просто да се делим на червени и сини, че сме обединени от общочовешки ценности и наш дълг е да се грижим за цялото общество. Призова надеждата да победи цинизма. Говори с надежда, излъчваше надежда, почти пееше с нея, наистина.

Това бяха седемнайсет минути с типичното за Барак майсторско леко боравене с думите; седемнайсет минути с дълбокия му, смайващ оптимизъм. Когато приключи, след заключителните думи на Джон Кери и неговия кандидат за вицепрезидент, Джон Едуардс, тълпата беше на крака и залата се тресеше от одобрителни възгласи и аплодисменти. Излязох на сцената, под прожекторите, с високи токчета и бял костюм, за да прегърна Барак, после и двамата се обърнахме да помахаме на ликуващите зрители.

Атмосферата беше наелектризирана, шумът – оглушителен. Вече никой не се съмняваше, че Барак е добър човек, с буден ум и силна вяра в демокрацията. Гордеех се с това, което бе постигнал, макар че не ме изненадваше. Това бе човекът, за когото се омъжих. През цялото време знаех на какво е способен. Поглеждайки назад, мисля, че точно в този момент тихо започнах да се примирявам с мисълта, че вече нищо не може да го спре, че той никога няма да е само мой и на момичетата. Чувствах го в пулса на аплодисментите. Още, още, още.

Реакцията на медиите беше бомбастична.

– Току-що видях първия чернокож президент – заяви Крис Матюс пред своите колеги коментатори по Ен Би Си.

На следващия ден заглавието на първа страница на "Чикаго Трибюн" бе кратко: "Феномен". Телефонът на Барак не спираше да звъни. Телевизионните коментатори го наричаха "рок звезда" и "сензация", сякаш не се беше трудил с години за този момент на сцената, сякаш речта го бе създала, а не обратното.

Все пак тази реч се превърна в началото на нещо ново не само за него, но и за нас, за цялото ни семейство. Оказахме се на друго ниво на публичност и във фокуса на хорските очаквания. Всичко това бе нереално. Единственото, което можех да направя, беше да се шегувам.

– Трябва да е била добра реч – казвах, като свивах рамене, когато хората спираха Барак на улицата, за да поискат автограф или да му кажат колко са харесали това, което каза.

– Трябва да е била добра реч – казвах, когато излизахме от някой ресторант в Чикаго и установявахме, че на улицата се е събрала тълпа, която чакаше да го поздрави.

Такъв беше моят коментар, когато журналистите питаха Барак какво мисли по важни национални проблеми, когато около него започнаха да се въртят големи политически стратези и когато девет години след публикуването на до момента никому неизвестната "Баща ми и аз" тя бе преиздадена и стана бестселър на "Ню Йорк Таймс".

– Трябва да е била добра реч – казах, когато лъчезарната и шумна Опра Уинфри се появи в нашия дом и прекара цял ден, за да ни интервюира за списанието си.

Какво се случваше с нас? Почти не можех да осъзная. През ноември Барак бе избран в Сената на САЩ със 70% от гласовете на щата, най-голямото мнозинство в историята на Илинойс и най-съкрушителната изборна победа в надпреварата за Сената в цялата страна за тази година.

Спечели огромно мнозинство сред черни, бели и латиноамериканци, мъже и жени, богати и бедни, сред градски, крайградски и селски жители. В един момент отидохме в Аризона, за да се измъкнем за малко от суматохата, но и там бяхме заобиколени от доброжелатели. Това за мен беше истинско и странно признание за известността му: даже белите го познаваха.