Двамата продължават нагоре и разговарят за кръщене, риба и птичи пух. Свещеникът е просто възхитен от Барьой, който от дома му изглежда като черен камък на хоризонта, но – в името на Бог трябва да се признае – се оказва най-зелената градина, каквито явно са много от тукашните острови с по едно или две семейства.

Стангхолмен, Свейнсоя, Лютвер, Скарвен, Мосвер, Хавстейн – на всеки от тях по шепа хора, които обработват тънък слой земя, ловят риба в морските дълбини и раждат деца, които порастват, обработват същата земя и ловят риба в същите дълбини; това не е безплодно и сурово крайбрежие, а перлен наниз и златна огърлица, както свещеникът често подчертава в най-вдъхновените си проповеди. Въпросът е защо не идва тук по-често?

И отговорът е: морето.

Свещеникът е любител на сушата, а малко дни през годината са като този. Цяло лято го е чакал. Прозрението, че досега не е знаел как изглежда островът, обаче го връхлита толкова неочаквано, докато е стъпил на обраслия с трева мост към плевнята и загледан във вечната си енория, в която Бог живее от Средновековието, че е почти дразнещо, сякаш е имал було пред очите през всички тези години или цял живот е бил жертва на измама, засягаща не само обхвата на енорията му, но и духовната му дейност. Възможно ли е наистина да не е по-голяма?

За щастие, тази мисъл е по-скоро обезпокоителна, отколкото заплашителна, метафизика на морето, в което всички разстояния са измамни, и свещеникът е на път отново да се отнесе, но ето че идва семейството – старецът с кепето, снажната Мария точно зад него, жилавата Барбру, на която свещеникът не успя да даде първо причастие навремето по различни и доста неясни причини. Мълчаливите Божии чеда на една скала в морето, която се оказва съкровище.

Ханс Барьой имаше три мечти: мечтаеше за моторизиран плавателен съд, за по-голям остров и за друг живот. За първите две мечти говореше доста често, и с близките си, и с чужди хора, а за третата никога не говореше, дори със себе си.

Мария също имаше три мечти: повече деца, по-малък остров и... друг живот. За разлика от мъжа си, тя мислеше често за третата, която растеше и натежаваше, докато другите избледняваха и изглеждаха все по-безнадеждни.

Когато мъжът й почина, тя започна да съжалява.

Да съжаляваш за мечта е най-съкрушителното, което можеш да направиш. Мария съжаляваше за това, че смята, че островът е твърде голям с цялата тази непосилна работа, и съжаляваше, че е искала повече деца, защото си имаше Ингрид.

После у нея се промъкна една заплаха – усещането от деня, в който при тях дойде един затворник, открадна нещо, което не знаеха, че притежават, и остави петно върху живота им. Това пристигна с вятъра, птиците и морето, снега, водата в кухнята и орлите, които бяха започнали да кацат на покрива на постройката на новия кей. Мария чуваше как котката стъпва по пода с тежък тътен, който се прибираше в твърда капка и се разгръщаше и свиваше като животинско сърце.

– Аз ще те водя, мамо – казва Ингрид, застанала на вратата на детската си стая, и изчаква, докато Мария стане и се облече.

.

Облакът, който идва откъм морето, носи мрак по средата на деня, закрива слънцето и води до загуба на видимостта. Хората оставят инструментите, замълчават, увиват се в по-топли дрехи и сядат на камъните. Оставят мислите си да поиграят с вътрешната светлина, както слепците виждат навътре, и намират по някой спомен или полъх от нещо, което никой не знае какво. Не могат да го споделят с никого, нито да го използват сами.

Когато видението изчезва, другите им сетива се изострят. Усещат силния мирис на коприва, тресавище, водорасли и мокра вълна, на соления облак, роден от морето, усещат нечия студена милувка по кожата и въпреки че морската патица се качва на поляната и разперва криле, а насекомите и животните са тихи като хората, в мъглата се чува странен звук, шепот, подобен на шума на морето в рапана и звука от влачене на умрял плъх по сухия сняг.

Обаче само след час-два слънцето пробива през всичко това – първо като око на сварена треска в мъглата на север, постепенно пожълтява и става все по-златно, докато прави все по-тънко и унищожава последното було. Освобождава взора, който искаше да обикаля волно във всички посоки. Тогава сякаш работният им ден е преполовен или пък в стария ден се е вместил съвсем нов, и могат отново да се заловят за косата.