Владимир Явашев: За няколко луди българи няма невъзможни неща
"Неуморимият двигател". Това може би е най-краткото, но най-точно определение, което прочетох за ролята на Владимир Явашев в проекта "Плаващите кейове". Всъщност може да бъде отнесено не само за този проект, а за работата му заедно с Кристо и Жан Клод и с Кристо в последните 30 години. Да, той е племенник на световноизвестния артист (син на по-големия брат Анани) и това му дава шанса да влезе в неговия екип, но останалото едва ли би било възможно без качествата и характера на Владимир Явашев. Семейната връзка сигурно помага за доверието и отношенията, както и за лекотата да се караш с Кристо, ако смяташ, че неговата идея не е добра, но не е достатъчна, за да организираш стотици работещи по проектите, да спориш и заплашваш италианските власти, да си винаги наоколо и с решение, когато Кристо вика "Владимир, Владимир", да се пазариш с купувачите на картини, да вдигаш телефона си на близки и далечни познати и да се погрижиш за всеки. Без да губиш чувството си за хумор.
Това се вижда и във филма "Да ходиш по вода" (Walking on water) на Андрей Паунов, който от тази седмица може да бъде гледан и в българските кина. Лентата е документална. Режисьорът получава 750 часа суров материал, заснет от 10 екипа, поне един от които непрекъснато е следвал Кристо, а други са били на други места и с други хора, работещи по "Плаващите кейове", и пълна свобода какво да създаде. "Това е филм за Кристо и Владо", казва Паунов за филма. Той е заснел само финала му - една много лична сцена между чичо и племенник.
Ако още нещо е сигурно за Владимир Явашев, то е, че той не обича да говори за себе си, пази се от медийни и публични изяви, освен ако няма да помогнат за работата по проектите, и изглежда напълно лишен от суета. Като чичо си, когото нарича Христо.
В интервюто, което даде за читателите на "Дневник" по повод кинопремиерата на "Да ходиш по вода", на въпроса как лично би се представил отговори: "Не е нужно. Върша това, което трябва, за да могат тези проекти да се осъществят. Всички тези години, които работя с Христо, а и с Жан-Клод - от тях съм научил, че няма невъзможни неща и ние трябва да ги направим."
Продължавам с: "Това ли е най-големият урок, който сте научил от тях?"
- Не бих казал, че е урок, а това е нагласата да мечтаеш в мащаб - както се казва на английски, dream big. Наистина няма невъзможни неща, ако има достатъчно хора, които вярват в това, което се върши, защото това е екип, нито съм само аз, нито само Христо - това е много голям екип.
А когато много хора вярват в идеята да се осъществи нещо "безсмислено" - както Христо казва за проектите, защото то ще бъде нещо красиво, но светът може да живее и без него - това прави работата още по-интересна и цялата организация, бих казал, още по-сладка.
И вие ли ги определяте така?
- Да, повлиян съм. И аз ги определям като "безсмислени".
С какво "Плаващите кейове" - проектът в езерото Изео в Италия, в който през лятото на 2016 г. посетителите преминаха по златисто-оранжев плат по водата и за който е филмът "Да ходиш по вода" - беше по-различен от другите?
- Всеки проект си има своите особености и уникални детайли, специфични за него. Сложното на кейовете освен изработката, за която работихме с Росен Желязков (конструктивен директор на проекта - бел. авт.), беше организация на посетителите. Ние имахме над един милион и 200 хиляди души, които преминаха по 3 км понтони без парапети - най-вероятно само в Италия може да се случи да ни дадат разрешение за това. А трябваше да вземем разрешение все едно строим мост за публично ползване, през който да се минава, или за път. Но логистичната организация за движението на тези хора беше наистина сложна.
Другата разлика е, че в други проекти обектите съществуват и има интервенция от Христо върху тях. Плаващите кейове трябваше да ги построим ние. Чадърите например също са построени, но хората не са върху тях и не ги използват.
Едно от най-впечатляващите неща за мен беше как хората "преживяваха" кейовете - те не просто се разхождаха, а скачаха, лежаха, търкаляха се, танцуваха, седяха и съзерцаваха. Другото беше, че проектът веднага стана много популярен в социалните мрежи.
- Това е ваша интерпретация. Но това вече е и тенденция в изкуството - много неща зависят от вкуса на хората. Може би като изкуство някои проекти не са толкова специални, но ако са много "инстаграмабъл" (терминът, който се използва за подходящи за споделяне в "Инстаграм" - бел. авт.) получават друга притегателна сила, "работят" по-добре.
За какво според вас е филмът "Да ходиш по вода"?
- Филмът е една от 500 или 1000 или милион възможни истории, които могат да се разкажат около този проект. Това е историята, която Андрей Паунов е избрал. Не е имало влияние от Христо върху това, той даде картбланш на режисьора да направи това, което смята, че трябва да направи.
Как бихте препоръчали филма - защо да го гледат зрителите в България?
- Няма невъзможни неща, както казах. Това трябва да се види. Няколко луди българи, които осъществяват една мечта. Това е.
Владимир Явашев е учил кино в Ню Йорк, уточнява "аз съм израснал в киното, учил съм кино, дори съм продуцирал един филм преди 25 години", но не коментира разликата, че големият му дебют в "Да ходиш по вода" всъщност е пред камера. За "ролята", която виждаме на екран, и възможността да го поканят да се снима в други филми е лаконичен: "Това е документален филм. Няма игра, няма дубли. Аз съм си такъв - нямам филтър. Хората, които ме познават, знаят. Нямам филтър и пред камера. И през годините толкова си свикнал да има камера, че забравяш, че те следи оператор."
Учил е и фотография и продължава да снима, черно-бяло, на лента, но засега само за себе си. На въпроса дали би се завърнал към киното отговаря: "Нищо не се знае." Фокусиран върху настоящия проект на Кристо, подобен е отговорът и на друг въпрос за нещата, с които се занимава.
Над водата или под водата?
- Над водата, естествено. Много обичам да се гмуркам. И много дълги години прекарахме много време с Росен Желязков и Михаил Заимов под водата - с различни проекти. Но в момента концентрацията ми е над. Но не се знае. Може да се завърна и под водата.
Над милион и двеста души ходиха по вода на "Плаващите кейове". Извън тази възможност на вас лично случвало ли ви се е в работна или житейска ситуация да имате усещането, че може да ходите по вода?
- Не. И, надявам се, няма.
Ню Йорк - София - Созопол - Париж - има ли прилики?
- Има прилика - приятелите, с които си - това е най-важното за мен.
От 30 години живеете в Ню Йорк, сега заради проект - в Париж, но правилно ли е, че в България най-често сте в Созопол?
- Да, в Созопол. Имам много приятели и там, включително и местните (Владимир Явашев прекарва и Никулден тази година в морския град - бел. авт.). Предпочитам, като съм в България, да стоя там. Имам връзка с морето, имам връзка с града. Имам среда.
Вие пътувате много и работите с най-различни хора в различни страни - колко важно е каква националност е човек през 2019-2020 година?
- Това е въпрос, зареден с барут.
Ще го продължа - в интервю за "Капитал" от преди почти 20 години казвате: "Все по-малко значение има къде живееш. Светът е много по-отворен... Днес въпросът е къде хората имат възможност да правят това, което искат. Много важен е и въпросът за мащаба, в който искаш да го правиш." Сега сигурно важи още повече?
- Да, светът е още по-отворен.
Наистина националността е вече друг тип идентификация за хората. Но, от друга страна, това те е създало по някакъв начин - как си израснал, от книгите до филмите, системата на образование, средата на града и държавата те правят в голяма степен това, което си, или имат голямо влияние върху изграждането ти. Ако имате общи неща (в "Плаващите кейове" основната част от екипа беше български) - понякога е много по-лесно, понякога е по-трудно. Но светът вече е много по-различен, много по-отворен, по-комуникативен - много сходни неща стават между хората и е много по-лесно да се работи. За някои хора и да се идентифицират вече е по-лесно.
За мен не е трудно и никога не е било, защото от 16 години живея извън България и съм на много места и имам различна гледна точка.
Но скоро видях един цитат, че миграцията е по-стара от езика. Хората са мигрирали, преди да говорят, преди да комуникират един с друг. Така че това е част от човека и е нормално. И не е нужно да се борим с това или дори да се опитваме да се идентифицираме - това е за всеки отделно.
Вие не се чувствате чужденец навън?
- Не само аз. Моето поколение (роден е 1973 г. - бел. авт.) и по-младото, което познавам, няма такова усещане.
Аз живея в Ню Йорк - там не се чувстваш чужденец. И винаги съм казвал, че ако не живея там, няма да живея в Америка. Ню Йорк е място, където хората се събират отвсякъде и никой не го интересува с акцент ли говориш, нито го интересува сексуалната ти ориентация, нито ги интересува расата ти... Един много свободен град.
Ню Йорк е такъв, но това не се разширява към други места в Америка, а националистическата карта се използва много от политиците през последните години навсякъде по света.
- В Америка разделението дори не е на вътрешни щати, а статистически е градове срещу провинция. В градовете хората са много по-отворени спрямо тези от малките места.
Но по принцип хората се страхуват от това, което не познават и не знаят. И когато си сблъскан в един голям град с всичко, ти го познаваш и знаеш, че няма нищо страшно, напротив, то те обогатява. Когато не си, ти се страхуваш какво ще стане, когато дойдат някакви хора, които не са от твоето племе.
За мен в кръвта ни е да мигрираме и трябва да се освободим от всички страхове, които имаме към чуждото.
Какво ви тревожи? (Владимир Явашев отговаря след уточнения, че го питам за средата и света, в който живеем.)
- Животът е прекрасно нещо. Колкото и страшни неща да се случват, хората живеят по-добре, отколкото са живели. Това е и факт. Начинът, по който живеем, е една константа, която върви нагоре - може да има завишения и понижения.
Екологията, разбира се, е голям проблем и трябва сериозно да се занимаваме с това. Включително и на лично ниво. Аз не съм човек на пропагандата - без значение дали е политическа, екологическа или друга. Важно е какво правиш ти лично.
А какво ви радва?
- Не обичам генерални въпроси.
Само още един такъв - какво е вашето определение за изкуство?
- Бих отговорил с един цитат - Art is short from Arthur.
Но щом се налага да обясня - изкуството е нещо, което ти действа емоционално. Повече музиката въздейства така, но визуалното също, макар че понякога е по-трудно, защото е въпрос на научаване. Храни душата ти с нещо, което е безсмислено, както вече говорихме. И музиката е безсмислена. То е удоволствие. Няма друга функция.
Уточнявам само, че не говорим за изкуството, което е пропаганда по някакъв начин - било то политическа, екологична, религиозна.
Зададох този въпрос, защото хората често казват "не разбирам от изкуство" и спират любопитството си поне да видят, да чуят...
- Изкуството действа емоционално. Трябва да се оставиш да го приемеш по някакъв начин. Връщам се на музиката - тя е най-лесен начин за въздействие на емоциите. Хората плачат на музика. Но аз познавам и хора, които плачат, като гледат картини.
Трябва да позволиш и да бъдеш отворен да ти въздейства. Някои неща може да ти действат позитивно, други негативно, да те разплачат. Това е нещото, което е много важно - това ни прави хора.
Изкуството е нещо абсолютно безсмислено да ни достави огромно удоволствие.
Между темата с националната идентичност, къде и как се чувстваш по света и как се чувстваш, когато гледаш изкуство, коментираме за кратко и кандидатурата на Майкъл Блумбърг за президент. Бившият кмет на Ню Йорк се познава от години с Кристо и артистът признава, че благодарение на него получава разрешение за "Портите" в Сентръл парк. През лятото на 2018 г. Блумбърг беше и в първия ден на представянето на последния проект на Кристо - "Мастаба", в Лондон, а неговата фондация подкрепя и галерията Serpentine, в която беше изложбата.
Според Владимир Явашев, който също познава Блумбърг, той има най-голям шанс срещу Тръмп на изборите в САЩ през 2020 година, но зависи дали ще спечели вътрешните на демократите. "Надявам се." Темата за дясното, лявото и интелектуалците в България остава за следващ разговор.
Той не иска да говори и за единствения постоянен проект, по който работи Кристо - "Мастаба", в пустинята, защото сега всички са съсредоточени върху предстоящия - опаковането на Триумфалната арка в Париж - проект, който ще може да бъде видян от 19 септември до 4 октомври 2020 година.
Кое е най-интересно за вас в проекта, по който работите сега?
- За мен най-интересното е отношението на французите към културата. Няма нация в света, която да има такова отношение към културата - в тяхното ДНК е, заредено е. Истинско удоволствие е разбирането им към културата - от най-чиновническо ниво до работниците, с които ще осъществим проекта. Много е приятно.
И беше сравнително лесно да получим разрешение. Христо беше само на две срещи. Обикновено трябва да ходи на поне 20. Или 20 години и безброй срещи.
Но преместихте проекта за есента?
- Получихме мейл от орнитолозите - една организация за запазване за птиците - те казаха, че има един сокол, който от март до юни има гнездо в арката - гнезди и се излюпват. На Райхстага също имаше, но гнездото можеше да бъде преместено, а тук няма как - то е под ботуша на един от генералите на арката. А темата е чувствителна в Париж, защото покрай пожара в Нотр Дам изгубиха семейства соколи, и решихме да преместим.
Кристо често казва, че не гледа назад. Вие имате ли същото отношение?
- Опитвам се. В работата е много полезно. Защото не се тюхкаш, както се казва на български. Защото вземаш скалпела или ятагана, режеш и само гледаш напред. Ако има проблем, не казваш трябваше така или така, а гледаш напред какво да направиш.
Естествено, надяваш се да се научиш и да не повториш същата грешка, но гледаш винаги напред.
Какъв въпрос не обичате да ви задават за Кристо?
- Да обяснявам, че наистина не говори български. Не го прави нарочно. Опитва се понякога - преди, когато имаше само радиостанции, по време на работа, когато искаше да ми каже нещо, без да разберат всички, се опитваше да сглоби изречения на български. Но езиците не са му силата. И английски говори с акцент. Но иначе той много добре комуникира.
Защо според вас хората тук се фиксират, че не идва в България?
- Не знам. Мога да кажа защо не идва - той наистина не ходи никъде, където няма работа или проект, по който да работи.
Това, което прави впечатление в лекциите и интервютата му, е, че говори честно и открито, казва нещата много директно. Променил ли се е през тези години, в които работите с него?
- Естествено. Това е важно за всички - да се променяме и развиваме. Но целта винаги е една и съща - най-важното е осъществяването на следващия проект. Нищо не може да те спре, когато имаш тази цел. Всичко е около това. Той винаги казва аз нямам ваканция - не отива да почива. Всичко, което прави, е свързано с проектите.
Във филма "Да ходиш по вода" има една сцена, в която обяснява на учениците - да си художник не е работа, това е животът ти. Не спираш в 5 часа, ако си художник или човек на изкуството.
Христо и сега рисува всеки ден.
Видимо от документални филми за проекти през 80-те и 90-те, не се е променило отношението му и фокусирането как да се изпълни проектът, както и упорството, с което обяснява на хората какво прави?
- Да, с такъв ентусиазъм е, но това е единственият начин тези нещата да станат. За да убедиш някого в нещо, трябва да говориш лично. Христо е много харизматичен, обяснява ясно и добре и знае как да обясни - няма значение дали на министър-председател или на фермер на оризова ферма в Япония.
Изкуството на Кристо изглежда и като много, много работа, понякога тежка?
- Има много работа по проектите, наистина. А на мен много ми харесва, че това е много работа за нещо, което ще е там за две седмици и после изчезва. Това го прави още по-специално
Ако се върнем на цялата безсмисленост. Колкото е по-ненужно - го прави по-важно и интересно за мен лично. Различните хора го приемат различно.
За Райхстага Христо казваше, че няма значение как 80 млн. германци го приемат, всеки има собствено виждане и е важно всеки да може да го приеме както иска - да го мразят, да го обичат, да го обожават, кой както иска да го приема.
Но сигурно е по-приятно, когато хората го харесват, оценяват?
- Жан-Клод казваше - ако повече хора го приемат, това е бонус. Те го правят за тях, приятелите около тях и че Христо иска да го види готово.
Понякога след проекта, като си помислиш, особено за кейовете, че 1 млн. и 200 ще минат по 3 км без парапети и някои ти дава да го изпълниш. Във филма не е включен процесът и детайлите на строене - цялата работа - с 200 котви по 5 тона. Цялата система беше измислена от Росен Желязков, не беше правена на такава дълбочина - това беше по-голямото предизвикателство. Това не е във филма, това е друг филм.
Колко голям е основният екип, който работи ?
- В офиса в Ню Йорк сме четирима, включително с Христо. Но за проектите работим с много подизпълнители и големи екипи.
Какво не се знае за Кристо, а е важно?
- Всичко се вижда във филма "Да ходиш по вода" - той е толкова откровен към Христо, вижда се какъв човек е той. Дори някои неща, които не са толкова ласкателни, нямаше отношение да ги цензурира. Ако съм го направил или казал е така - той стои зад себе си. Няма спестени неща. Това си личи и на мен ми харесва - един много откровен филм.
Не се мъчи да се представи или покаже?
- Христо не е такъв. Няма дубъл, няма игра, това е той.
Карате се много...
- Постоянно. Но това е част от процеса. Различни хора работят различно. Ние се караме.
Завършвам с един личен въпрос - какъв урок искате дъщеря ви да научи от вас?
- Това, което за мен е важно - детето да се чувства обичано, да бъде свободно и да може да бъде независимо.
"Да ходиш по вода" е в кината в България в момента.