Жан-Жак Ано: Политическата коректност е по-голяма опасност за филмите от COVID-19
Френският филмов режисьор Жан-Жак Ано, създал филми като "Името на розата", "Седем години в Тибет", "Любовникът", "Мечката", "Враг пред портата", "Двама братя" и последният от филмографията му засега "Вълчи тотем", е почетен председател на журито на филмовия фестивал "Синелибри" (18 октомври - 8 ноември), който се провежда успоредно в София, Пловдив, Бургас, Варна и Велико Търново. Шестото издание на фестивала, обединил киното и литературата, показва над 45 филмови продукции, 20 от тях със световна премиера в България. Издател в България на книгата на Ано - "Един живот за киното" е издателство "Колибри", организатор и на фестивала.
Поканен сте да изберете и да присъдите наградата за най-добрия филм, който е базиран върху литературно съдържание. Повече от сигурна съм, че сте истински пристрастен читател. Нека наречем "Синелбри" брак между филми и литература. Колко сложно е, какво изисква и каква е тайната на този брак?
- Терминът "брак" е много добро попадение, защото връзката писател - режисьор често завършва с развод. По-голяма част от писателите са готови да убият, за да видят как тяхното литературно бебе достига големия екран. Повече продажби, вероятно повече слава и определено много пари. След това идва шокът от самата среща с филма. Много често, това, което виждат на екран, никога не съвпада с това, което "са видели", когато са писали книгата си. Те са истински ужасени и се чувстват потресени от факта, че на екран всичко изглежда така все едно режисьорът не е прочел същата книга.
Някои от тях владеят до съвършенство ролята на оплаквачи, които крещят от ужас, че романът им е интерпретиран лошо, с тайното желание да бъдат поканени в телевизията. Повече публично присъствие означава повече продажби на хартиената версия. Като показват тоталното си презрение към търговския успех на филма, те се опитват да пречистят собствената си репутация сред литературна общност, погълната от завист.
С Маргьорит Дюрас всичко започна с развод, но за щастие, след като филмът получи много добри отзиви и голям международен успех, отношенията прераснаха в хармонична връзка. В началото крещеше, а после сключихме мир.
Вижте обаче, с Умберто Еко беше друго. Той беше и винаги ще бъде моят герой, изключителен интелектуалец, на когото не спирам да се възхищавам. Блестящ разказвач на истории, изпълнени с хумор и остроумие, който никога не съм преставал да обожавам. Работата с него имаше едно голямо предимство - не трябваше да обяснявам, че има толкова много различни версии на книгата, колкото има читатели. Той самият даде отговор на това в есетата Opera aperta и Lector in fabula - "Ако искате да заснемете" Името на розата " като мюзикъл, направете го - ще се радвам да го видя". И още от неговата мъдрост : "Ако ви кажат, че филмът не е книгата, обяснете, че наскоро мой приятел скулптор нарече статуята си" Името на розата ". Това не е книгата.
Трябва да добавя две имена към списъка с превъзходен "брак" - работата ми преди няколко години с китайския писател Джианг Ронг, автор на романа "Вълчият тотем", и невероятно талантливия и успешен Джоел Дикерс - "Истината за аферата Хари Куберт ", първият ми телевизионен минисериал. Ето човек, надарен с рядък инстинкт за разказване на истории. И какво очарователно човешко същество!
Как се стъпва на раменете на гиганти като Дюрас и Еко?
- От детството си никога не съм страдал от тази толкова нашумяла сега болест - "звездомания". За мен няма значение колко известни хора са. Аз съм на сто процента "славоустойчив". "Гигантите", както ги наричате вие, не се възприемат като такива.
Умберто искаше преди всичко да бъде добър университетски учител, бонвиван, с когото да бъде забавно, да обича добрата храна, хубавото вино и красотата - особено при жените.
Маргарит Дюрас пък беше измъчена, прехвалена прелъстителка, невероятно нарцистична, невероятно несигурна. Някои хора ме предупредиха, че тя не е човешко същество. И сгрешиха, защото не съзираха нейната болка.
Има ли книга, върху която бихте искали да работите и да я прибавите към колекцията си от екранни бижута?
- Следващите ми проекти са все върху оригинални сценарии, написани специално за филмите, които предстоят да снимам. Няма адаптации на литературни произведения.
Филмовият бизнес се е променил драстично - движението Me too, промяната в правилата за номиниране на филмите за наградите на Американската филмова академия - задължителното присъствие на творци, различни по цвят на кожата, етнос и сексуалност, На всичко отгоре и COVID-19 предизвика и цялата индустрия. Смятате ли, че това предизвикателство ще ни направи по-мъдри, по-състрадателни или? Липсва ли ни свобода или преекспонираме концепцията си за свобода?
- Пресичането на линията е функция на изкуството. Спазването на правилата, продиктувани от някой друг, гарантира дълъг период на не-творчество. Спазването на политическата коректност е далеч по-голяма опасност за оцеляването на филмите, отколкото COVID-19.
С такава впечатляваща кариера и безценна колекция от спомени, срещи с хора, работа с мечки, вълци, тигри - къде виждате надежда и спасение за човечеството днес?
- Динозаврите са изчезнали, защото са пренаселили територията си. Изконсумирали са всичко налично. Слушайки привържениците на Тръмп, не съм напълно убеден, че нашият вид е по-мъдър.
Толкова филми, толкова много добри герои. На кого мислите, че приличате измежду тях?
- Нямам представа на кого приличам, но си спомням, че като дете имах голяма амбиция да стана "ренесансов човек". Някой, за когото французите биха казали, че притежава "des lumières de tout" (бел.ред. - "познания за всичко"). Оттам е и обичта ми към Умберто Еко, един истински ренесансов човек. Продължавам със същата страст да правя кино, работя от зори до здрач, за да сбъдна следващата си мечта.
Издателство "Колибри" представя вашата книга "Един живот за киното". Достатъчен ли е един живот за киното, какво има във вашия дотук?
- Отново ще си спомня за Умберто Еко - той обичаше истории за филмови снимачни площадки и винаги ме подтикваше да разказвам лични анекдоти по време на нашите чести вечери. В нашата компания се оказа и неговият френски издател, който от своя страна ме помоли да надпиша всички онези странни неща, които направиха живота ми много забавен. Проблемът беше, че нямах никакви време за това, но той намери отговор и на това. Предложи безценната помощ на френската писателка и журналист Мари-Франсоаз Леклер, която знае почти всичко за мен, защото присъства на почти всяка снимачна площадка на моите филми. Освен това е много добра приятелка на Умберто, а това беше голям плюс. Тя знаеше подробностите от живота ми по-добре от мен самият. Купете си книгата, не съм спестил нищо от този живот.