Юбилейните ретроспективни изложби са за по-стандартните творци. Венцислав Занков не е от тях. Това се вижда още в първия момент, в който се срещнете с него. Човек, който цял живот е успявал умело да се измъква от коварни категоризации и сковаващи определения. Включително и от тези на възрастта.

Затова изложбата за 60-годишнината му, която се открива тази вечер от 18.00 часа в софийската галерия Credo Bonum, е наречена от самия него "проспективна". Не е ретроспекция, а своеобразна перспектива на творчеството му. Онзи особен ракурс, който хем дава дълбочината на миналото, хем разкрива хоризонта към бъдещето. И всичко това събрано в настоящето на конкретното събитие.

Експозицията се състои от 13 непоказвани фигури от чугун, създадени през последните няколко години. Но в същото време това са и 13 стоп кадъра на актуалното лично състояние на скулптора. 13 маски на замръзнала в обработеното желязо творяща и страдаща персона на твореца.

Юбилейната изложба всъщност представя актуалната работа на Венцислав Занков. Вълненията и тревогите му от настоящето влияят върху нейното възприемане и тълкуване, но тя не е естетически отговор на съвременната ситуация в Европа и света, не е пряко свързана с пандемичните рестрикции на човешки свободи, нито пък с унизяващите човешкото достойнство военни престъпления.

- Не съм на 60 при всяко положение, защото имаше 20 и няколко идиотски години в началото (времето преди 1989 г. - бел.ред.). Иначе хронологично творческите ми започват от първи клас. В първи клас направих една глава, портрет от пластилин, и се получи истински човек, а нашите много се възхитиха. После баща ми я снима в някакви учебници по рисуване, та значи оттогава.

Иначе за годините - зависи. Някои са по-сгъстени, други са съвсем разтеглени. Една творческа година може да е десет човешки. Зависи от темповете, от етапа, в който си. По принцип всичко е на тласъци, на вълни - на приливи и отливи. Идва и изчезва.

- Мечтата ми като дете беше да стана космонавт. Но не се виждам като космонавт. По-скоро се виждам като следовател. Казвали са ми, че е трябвало да стана следовател, защото съм бил имал дедуктивна мисъл. Мога да анализирам и да правя връзките между нещата.

- Киното е колективна дейност и затова на мен хич не ми се занимава с него. Защото трябва да убедиш екип от 50 човека, че това, което правиш е супер. А аз като цяло се съмнявам в нещата, които правя, дали са толкова добри, камо ли да обяснявам на други хора колко съм гениален и да ме гледат в очите. Защото е екипна работа, нали.

- Зависи. Скулптурата по принцип е по-гадно нещо. По-трудоемко е физически. Зависи какъв материал се ползва. Сега ще влачим скулптури по 80-100 килограма всяка. Хамалогия е. А в живопистта пък е тънкостта с цветовете.

- Да му се наслаждавам повече. Повече почивки. Да обикалям света.

- Изкуството общо взето и аз не знам какво е вече. Някаква дейност, която е и терапевтична, самолекуваш се с нея. Някои го превръщат в бизнес, но това вече е друга тема. Това което не бих заменил е, че имаш свобода.

- Бездействието. Когато не можеш да правиш това, което ти е в момента в главата, защото имаш разни ангажименти - да ходиш на работа, да гледаш деца - ежедневието е куп неща, които не са свързани с творчеството. И това те смачква. Аз затова казвам бездействието. В такъв смисъл - бездействието ти в ежедневието по отношение на своето изкуство.

- Възрастите си имат плюсове и минуси. Не мога да кажа, че съм по-мъдър, просто не се хвърлям толкова лесно на разни глупости. Понякога съжалявам, че на 40 съм се хвърлял да правя някакви неща, които впоследствие са се оказвали безсмислени, например някакви обществени дейности, вместо да правя друго - да си гледам кариерата, най-просто казано. Куп глупости, които отшумяват, а времето е минало.

- Повече търпение имам. Научих се да изчаквам. Защото нещата не се случват тук, сега и веднага, а трябва търпение - да узрее, да стане, да дойде момента, в който да се прояви. Ето, за тази изложба трябваше търпение, да се наместят някак си звездите. (Смее се)