Господин Фредерик Котка (коледен разказ №3)
"Дневник" публикува разказа на Момчил Миланов*, изпратен специално за нашите читатели. Както и илюстрациите, които си е скицирал по него:
Здравейте, господин Фредерик Котка! - извика момиченцето на съседите.
Фредерик Шен, главен юрисконсулт, изгледа петгодишното момиченце с известно удивление, а майка й я дръпна за ръка и се усмихна притеснено.
Това е господин Шен, миличка, не господин Котка. Извинете...
Господин Фредерик Шен повдигна рамене, но лицето му не изрази нищо. Той работеше в голяма банка, най-голямата в страната, и си имаше табелка с името, която винаги стоеше над джоба му, така че нито колегите му, нито клиентите можеха да сбъркат фамилното му име.
От половин месец асансьорът беше в ремонт и щеше да бъде така поне до края на годината. Това означаваше, че съседите се срещаха непрекъснато и из стълбището кипеше непривично много живот. Малката Каролин искрено се забавляваше да среща съседи и да си говори с тях, за ужас на майка си. Когато банковият служител отмина, тя се обърна към дъщеря си и я попита:
Откъде въобще ти дойде това?
Кое?
Това с котката.
А, това ли... - Каролин махна презрително. Голямата работа.
Нали знаеш, че той е малко особен...
Да, татко казва, че той яде спагетите сурови. И цели. Всяка сутрин. Каролин изпъна врат и опита да се направи на бастун. Майка й прихна.
И все пак, откъде ти дойде?
Той си знае - отвърна загадъчно Каролин. Майка й не настоя повече. Петгодишната й дъщеря имаше своите странности и майка й се бе научила да се съобразява с тях.
Господин Фредерик Шен отиде на работа. Поздрави всички поред и устремно влезе в офиса си, остави тежката си кожена чанта до бюрото, закачи табелката с името върху джоба на сакото си, седна на бюрото и заплака. Сълзите течаха сами и той дори не разбираше защо става така, откъде изобщо се взеха всички тези сълзи. Беше изплашен от себе си, сякаш го болеше корем, но неизвестната причина за болката беше по-страшна от самата болка. А всеки момент някой от многобройните му колеги можеше да почука и да влезе и да стане много неудобно. После щяха да разправят, че е полудял, и да го пратят в дълъг болничен. А досега го имаха за твърде скучен човек и той по никакъв начин не се стараеше да опровергае това впечатление.
Дори напротив, понякога най-лесното е да поддържаш добре установеното мнение на другите. Той успя да отиде до вратата и с известно усилие завъртя ключа така, че колегите му от другата страна да не чуят. През това време сълзите бяха спрели да текат. Господин Шен отиде до прозореца и се загледа. Долу тъкмо трамваят завиваше и вътре имаше сиви хора, които стояха като восъчни фигури. И небето беше сиво и необещаващо, и денят беше сив и един такъв безвкусен.
Кой ли ден е днес? - помисли си господин Шен и си даде сметка, че от много време насам не е обръщал внимание на времето. Сигурно е 5 декември. Например? Той отключи незабележимо вратата, надникна от своята "бърлога", както колегите му наричаха неговия кабинет.
Кой ден сме днес? - попита той.
5 декември - отвърна един от по-младите му колеги, без да вдига поглед.
| Така си и помислих - каза той и затвори вратата. Когато живееш сам, няма значение кой ден е. Това е просто още един ден, в който си сам. Нищо не нарушава ежедневието ти, то е спокойно като... като едно спокойно езеро. Нищо не набраздява повърхността му. Нищо не се променя. Ето, след три седмици ще е Коледа и той знае как ще минат тези дни, които всички очакват с такова нетърпение, защото това са дни, в които ще бъдат заедно. А той ще си бъде вкъщи и няма да разбира за какво е целият този шум. Но господин Шен усети нещо странно, едно ново и неочаквано чувство. |
Беше му скучно. Беше му станало скучно от него самия. И трябваше да изкара тези дни сам със себе си, по цял ден. Да чака да минат празниците, за да се върне обратно на работа. През ваканцията имаше забрана за влизане в сградата на банката - и врабче не можеше да припари. Това го принуждаваше да си стои вкъщи "до второ нареждане" и да наблюдава как човечетата със светлоотразителни униформи посипват сол по улицата. Много се дразнеше на тези човечета, защото солта разяждаше обувките му. Понякога се спираше, за да се кара с тях, а те го гледаха насмешливо и вдигаха рамене, както бе вдигнал рамене на поздрава на малката Каролин.
Денят мина неусетно и когато дойде време да си тръгва, в пет и половина бе пълен мрак. Господин Шен седеше в трамвая и докато слушаше глъчката на учениците, се попита сериозно дали изобщо някога е бил ученик, толкова чуждо му бе всичко това. Вероятно съм бил, но в някой друг живот. Какво пилеене на енергия и време за нищо! Само им дай да бърборят и да се кискат, но най-вече да се взират в глупавите си телефони и да не забелязват нищо наоколо.
Слезе, пресече улицата и сви в малката пряка. На дървото имаше къщичка за катерицата, но не я беше виждал отдавна. Може би зиме я прибираха в зоологическата градина. Впрочем господин Шен не я харесваше особено. Намираше я за по-пъргава, отколкото умна. Изобщо той харесваше малко неща.
Отключи и влезе в тъмния вход. По инстинкт провери пощенската кутия, но тя бе празна. Кой ли би могъл да му пише изобщо? Отиде при асансьора, но се сети, че е още в ремонт, нали затова сутринта се срещна със съседите и странното им момиче. Как го беше нарекла? Господин Фредерик Котка? Що са безумие, говорят глупости колкото да не заспят. Заизкачва се и като всяка вечер се ориентираше за етажа по имената на звънците. Ригò - първи. Метелман - втори. Шрайер - трети. Гулбентиф - четвърти. И ето - Шен - пети. Така. Аз съм тук - каза, сякаш очакваше да влезе и да се види как седи на масата в дневната. Това, разбира се, нямаше как да се случи.
Господин Шен отключи и влезе.
Кой знае защо, му се прииска да каже "Добър вечер", но нямаше на кого. Може би просто трябваше да го каже на къщата. Все пак е стояла цял ден сама и го е чакала. Боже, какви глупости говоря, станал съм като това петгодишно дете. И все пак го каза.
Добър вечер.
Къщата не отговори, но някак му се стори, че изпърха с мигли. Един вид - знакът е приет.
Надникна в хладилника.
Явно пак ще се яде паста. А може ли просто да не вечерям?
Пусна радиото. Течеше някакъв концерт и той се поколеба дали да не го спре.
| Прииска му се в този момент някой да звънне на вратата, да влезе запъхтян и да каже "ей, страшен студ е навън, но тук е приятно". Да се разбърза да сложи масата, да бъде грижлив домакин, да бъде всичко друго, само не и сам. Никой не заслужава да е сам и колкото и да обичаш да прекарваш време със себе си, рано или късно откриваш, че това е добър начин да те подминат един куп неща. В началото си казваш, че е награда, а после какво се оказва - помисли си. Никой не дойде. |
Господин Шен седна на масата и се вторачи в зеления кръг около уличната лампа. 5 декември. По това време пишеше писмата до Дядо Коледа. Пишеше ги повече от четливо, с цялото старание на което бе способен, а майка му обещаваше да ги пусне. И явно го е правела, защото горе-долу получаваше каквото си бе пожелал освен една година, когато нямаха пари и нямаше подарък. Тоест имаше, майка му му подари плетени чорапи, кафяви, и той ги намрази моментално. Чувстваше се онеправдан и обиден, а майка му само каза, че мнозина биха били щастливи да получат такива чорапи.
След това нещата отново потръгнаха и той получаваше подаръците си както си ги пожелаваше. Повече никога не стана дума за чорапите. Сега много би се радвал майка му да му подари чорапи. Сто чифта кафяви чорапи. Десет чифта. Добре, поне пет... и един би бил достатъчен всъщност.
В главата му бавно започна да се оформя идея. Той отиде до кожената чанта, подпряна до масата, и извади писалката, с която обикновено подписваше договори. Взе чисто нов лист хартия, но преди това сложи стар вестник върху масата, за да не оставя следи. Да видим сега, помня ли как се правеше това.
Уважаеми г-не,
Пиша Ви във връзка с мои предходни писма изх. №... , на които така и не бе получен отговор, но които знам, че са достигнали до Вас. Това вероятно е в реда на нещата, тъй като е добре известно, че Вие не съществувате. Би било много обезпокоително, ако аз Все Пак получех отговор. Смея да отбележа - продължи той, но после го задраска. Смеел бил да отбележи, хайде стига с тези празни приказки. Кажи му каквото наистина искаш да му кажеш, какво го мислиш толкова!
Искам само да Ви кажа, че аз много добре зная, че Вие не съществувате, но настоявам на правото си да вярвам във Вас и се надявам, че дори и да не съществувате, Вие вярвате в мен. Напоследък ми е трудно. Дори не знам откъде идва тази трудност, но я усещам. Седи тук на рамото ми като - той се замисли. Седи като тъжен папагал и - последва нова пауза.
Мисля, че не съм щастлив. Не ми е вкусно. Мислех, че мога винаги да живея така, сякаш животът ми принадлежи другиму, да не се учудвам, да не се впечатлявам, да живея без надежда. И мислех, че това може да продължи завинаги. А чудно, оказа се, че завинаги е твърде тежка дума. Когато я кажеш, сякаш тежък том изпада от лавицата и се бухва на масата, вдигайки облак прах.
Не, сега няма да плача - помисли си той. Сега ще си кажа каквото трябва, пък после ще мисля. Твърде много съм мислил своевременно. Време е да се мисли простовременно.
Чудно е как защитите ни се пропукват. Уж си цял, единен, никой нищо не може да ти каже, ти си непробиваем. И изведнъж се появява пукнатина, а после друга. И разбираш, че не си единен, ама хич. Никаква логика няма, уважаеми господине! Искам да Ви кажа, че порастването е ужасна лъжа. Аз бях подмамен в това подло предприятие и настоявам за restitutio in integrum. Надявам се молбата ми да бъде удовлетворена в най-кратки срокове, тъй като няма никакво време за губене. Цялата тази злоупотреба с моето време траеше твърде дълго. Моля, приемете най-искрените ми благопожелания за топли празници.
Така. Сега трябва и да го подпиша - каза той на глас. Иначе няма да го входират. Ами да! Това е то, разбира се! И със замах добави:
С уважение,
Господин Фредерик Котка
* Момчил Миланов (1986) е асистент по международно право в Женевския университет. Работил е в различни международни организации в Париж, Брюксел, Хага и София. Автор е на романа "Лято в Бурландия" (изд. "Аквариус" 2021 г.)
