Препълнена зала и изкупени поне с месец напред билети. Интересът към представлението "Дишай" е толкова голям, че залата на Театрална работилница "Сфумато" не побира всички желаещи да я гледат и често има зрители, седнали на стълбите в салона. Неслучайно постановката има четири номинации за наградите "Аскеер" (четете по-късно тази вечер (24 май) в "Дневник" кои са победителите).

Автор на пиесата е Дънкан Макмилан, режисьор е Марий Росен, в главните роли влизат Бойко Кръстанов и Елена Телбис. Бойко Кръстанов има моноспектакъл ("Всички страхотни неща") по текст на същия автор и именно той е човекът, който забелязва "Дишай". Режисьорът Марий Росен разказа пред "Дневник", че на 31 декември актьорът му е изпратил имейл с въпроса какво мисли за текста и всъщност този имейл е бил нещо като новогодишен подарък. Режисьорът признава, че за него този автор е бил откритие и веднага се е съгласил да започнат работа по постановката.

Бойко Кръстанов сам стига до Марий Росен, а от своя страна режисьорът стига до Елена Телбис, която много иска конкретно за това представление: "Работих с нея по един пърформанс, стана ми "вкусно" и исках да продължа тази среща. В тяхната двойка с Бойко има нещо специално, някаква химическа реакция, нещо се случи". Те отдавна искат да играят заедно и именно това е първото представление, в което си партнират.

Двамата нямат имена, те са просто Мъж и Жена. Но колкото и общо да звучи това, героите всъщност имат много конкретни истории. Имат определени характеристики, които някои хора разпознават в себе си, други - не.

Оригиналното заглавие на текста е "Бели дробове" (Langs), но преводачът Радослав Петкашев избира "Дишай", с което Марий Росен се съгласява: "Бели дробове" е толкова анатомично, че не остава въздух, веднага си представяш някакъв орган. Докато "дишай" е глагол, който е често срещан в самата пиеса. Героинята има проблеми с дишането, задъхва се от емоции и нейният любим често казва "Дишай". Самата пиеса и в началото, и в края по някакъв начин е рамкирана от този глагол".

Въпреки че темите са актуални и все по-обсъждани, Марий Росен казва, че такива проблеми не са му безразлични, но в никакъв случай не се определя като активист: "Мисля, че ние като съвременни хора, няма как да бъдем безразлични към климатичните промени. Понякога се отчайваме до степен да не искаме да обръщаме внимание, защото не можем да спасим света освен с малките си лични актове. Чувството на вина има своя лимит, ние няма как да издържим на напрежението на тази отговорност, но повечето хора би трябвало да сме съзнателни къде се намираме и какво се случва".

Любопитен момент в представлението е сценографията. На сцената всъщност липсват каквито и да било декори и на фокус е светлината. Самият Дънкан Макмилън има много рестрикции към постановчиците на пиесите му, с които режисьорът е трябвало да се съобрази. Казва обаче, че когато ограничаваш един артист, ти му даваш свобода в друга посока. Тъй като са му бил вързани не само ръцете, а направо краката и главата, той намира артистично изразяване чрез осветлението.

Прави осветителен сториборд на цялото представление много преди да срещне актьорите, за да започнат работа по текста. Този сториборд е концепцията на цялото представление. Светлината опредметява пространството.

Липсата на декори неминуемо усложнява работата на артистите, тъй като празната сцена увеличава отговорността им. Росен казва, че това е вид неудобство за тях, защото не могат дори за секунда да се скрият. Но от друга страна, по този начин те са във вихъра си, а именно това е най-важното за режисьора - да се дава максимумът от актьорите.

Срещата ни завършва с думи за това, че всичко се случва с причина: "Имаше някаква синхроничност в цялата работа. В това, че Бойко откри автора и се обърна към мен. В това, че аз от своя страна настоявах Елена да участва. "Дишай" си има свой път" казва Марий Росен.