На тези въпроси беше посветена дискусия, провела се в Гьоте-институт на 14 юни, в която участваха културологът доц. Валентина Георгиева, писателят Иван Димитров, поетът Манол Глишев и журналистът Георги Ангелов. Дебатът беше част от фестивала "Драма и политика", а конкретният повод за организирането на дебата "Драматургия на протеста" е навършването на точно десет години от началото на най-дългите протести в България от периода 2013-2014 г.

Дискусията беше предшествана от разговор по БНР. "Дневник" представя акцентите в него.

Писателят Иван Димитров казва, че има драматургия във всичко, включително и в протестите. Според него протестите от 2013 и тези от 2020 г. имат абсолютно една и съща структура: "В същината си те имат една провалена драматургия с някакъв косвен положителен ефект. Драматургията е следната:

В първо действие нещо се случва, всички са ужасени и излизат на площада. Във второ действие се развива самият процес, който включва своите специфики. Ако вкараме действието в петактовата структура, която е по-типична за старите времена, тук ще има някакво обръщане. Ако го заключим по модела на модерната структура, то трето действие е основното. Като в холивудските филми - началото е 20 минути, второто действие е доста дълго и трето действие идва късо като първото, за да разреши всичко заложено. Във второ действие се случват всички онези различни неща, които при различните типове протести съответно се отличават.

През 2013 г. това бяха пърформансите, артистични акции на фона, на който минаха протестите. Но тук има едно "но", което мина като лайтмотив:

През 2020 г. бяха по-радикални, имаше и полицейско насилие. И вече трето действие беше едно и също и при двата протеста, защото то не постигна целите си. Протестите нито свалиха Пеевски, нито свалиха ГЕРБ. Най-големите искания на протестите бяха осъществени по външни причини".

Според Иван Димитров протестите у нас търпят провал в основните си цели и имат косвени победи. Косвената победа от 2013 г. според него е била зараждането на партиите, които в момента са много активни, както и събирането на една много млада критична маса. Също така създаването на "Да, България" и осъзнаването, че трябва да се търси някаква коалиция, което се изрази в "Демократична България" и в момента се разшири, като е спорно дали е за добро или за лошо. През 2020 г. протестите също не постигнаха директната си цел, но според него се е появила много силна гражданска енергия.

Към драматургичната структура, която очерта Иван Димитров, доц. Валентина Георгиева допълва по един пролог и един епилог. Тя даде пример с това, че преди да избухне недоволството от назначението на Пеевски за шеф на ДАНС, най-малкото преди това е имало изградени комуникационни мрежи, по които съобщението за предстоящия протест да достигне до правилните хора. В това отношение според нея протестът от 2013 г. стъпва на изградени предходни комуникационни мрежи, както и на мрежи на доверие, които дават устойчивост и организация, която ще продължи съществуването си и след трето действие. Нещо, което седем години по-късно отново ще накара хората да излязат на площада.

Според Манол Глишев в България има много причини да се протестира и живеещите имат причини да са недоволни от начина, по който страната се управлява. Основният проблем според него идва от високите нива на корупция.

Протестите според Глишев могат да бъдат по-ефективни с повече четене и "лична храброст". По думите му, "ченгетата са се усетили как да направят така, че протестите да стихват" и да не постигат директните си цели. Според него това се случва, защото се дава глас на хората, които искат диалогичност, а не на тези, които искат да доведат протеста до логичния му завършек, а именно падане на правителството. Според него така се уталожва енергията и протестите не постигат пряко целта си. Той даде пример с протестите през 1997 г., които са били радикални, но в крайна сметка са постигнали целта си - падането на правителството на Жан Виденов.

Доц. Валентина Георгиева допълва, че протестите в България разчитат на личната емоция и на индивидуалния ангажимент на всеки един осъзнат гражданин. Според нея в България има движение за демократизация, но зад него не стои социално движения, което според нея е проблем и причина протестите да стихват без да са постигнали голямата си цел.

Тя даде пример с Мартин Лутър Кинг и легендарната му реч "Имам една мечта", която той произнася по време на т.нар. "Поход до Вашингтон". Тя припомня, че преди да изгрее неговата звезда, преди това гражданите бойкотират повече от 300 дни градския транспорт заради сегрегация. Т.е. преди да се стигне до споменатия поход, са се изградили общности, докато у нас протестите се провалят, защото зад тях не стои именно тази изградена колективна идентичност. В основата на протестите у нас според нея стоят опозиционни партии, а доверието в тях всъщност не е високо.

Повече за това как реагираме на сложната действителност чрез определени условности, както и за жанрови специфики на протестите у нас можете да чуете тук.