Копенхаген не съществува, заявява категорично със заглавието на филма си датският режисьор Мартин Скобер. И разполага действието му тъкмо в (несъществуващия) Копенхаген. Но съвсем не в онова пространство, което е общоприето за столицата, за голям град с характерните му движение, шумотевица, тълпи. Виждаме малка улица, част от книжарничка, квартално кино, всичко е интимно, ограничено и приглушено. В тази среда съществуват Той и Тя. Сандер и Ида. Срещат се случайно, първи плах разговор, после Сандер се премества да живее у Ида. Тя ходи на работа, той не прави нищо, чака я у дома. Обикновено в леглото. Отношенията им са ту буйни, ту кротки, но винаги само и единствено между тях. Всичките опити да бъдат въвлечени и други хора се провалят. Сандер и Ида са си самодостатъчни. Така Копенхаген, който не съществува, се оказва метафора за нормалния живот, онзи, който водят почти всички хора, живот, пълен със срещи, с глъчка, с компании, с конфликти вътре в групите, с разрешаването на тези конфликти, с желанието да видиш и да бъдеш видян. Такъв Копенхаген няма в този филм или поне героите всячески бягат от него.

Дали са щастливи? Това е въпросът. И още - колко време могат да издържат в желаната от тях изолация? Готови ли са изобщо за нея? Сандер започва да се пита за всичко това чак когато Ида изчезва. Внезапно. Без предупреждение. Тогава той завърта лентата назад. Принудата за това идва отвън, от бащата на Ида, който затваря Сандер в огромен празен апартамент. Предлага му стабилна сума пари срещу истината за изчезването на Ида.

Поставен в тези обстоятелства, Сандер вижда събитията ту така, ту иначе. Понякога някакви детайли му се изплъзват, друг път натрапчиво идват и режат спомените му. Сандер губи сигурността си в себе си, в Ида, в любовта им. Във виденията му тя първо се появява в червено-сини дрехи, като червеното надделява във възприятието. Тя е пламенна, обичаща. Постепенно синьото взима връх, което е знак за изстудяване, за отдалечаване. Защо изчезва Ида? Сандер е объркан. Кой не е бил готов да съществува в този несъществуващ Копенхаген? Тя или той? Може би двамата? Възможна ли е любовта като остров? Човек способен ли е да остане подвластен дълго на любовта?

Мартин Скобер не дава категорични отговори на многото въпроси. Той само ги струпва един върху друг, изграждайки действието с напрежението на трилър. "Исках да покажа всепоглъщащото отчуждение - казва Скобер в едно интервю. - Парите, добрата храна не те правят щастлив. Също и социалните норми и стереотипи в поведението, с които се сблъсква всеки. Постоянните въпроси "Кога ще се ожениш?", "Кога ще имаш деца?", "Кога ще си намериш добра работа?" дразнят много повече, отколкото помагат на човек да се развива. Всеки трябва да може да живее както на него му харесва." "Копенхаген не съществува" е втори филм за режисьора. Продуцентите на дебютната му творба му предлагат сценария на норвежеца Ескил Фогт, който е сред сценаристите, номинирани за "Оскар 2022". "Потънах в сценария от първия миг и стана така, че дълго време не бях прочел романа, по който той е писан", разказва Стобер. А романът е със заглавие "Сандер" и автор Тери Холтет Ларсен.

Филмът е заснет предимно в едри планове, затова и актьорското присъствие е много важно. Стобер държи изпълнителят на Сандер да е неизвестен на публиката и действително избраният от него Йонас Холст Шмид застава за първи път пред камера. С късмета си на начинаещ той носи загадъчност, може би хитрост, а може би и наивност - все качества, които правят образа многопластов и по свой начин неуловим. Анжела Бундалович е в ролята на Ида, тя е любимка на датската публика, тъй като вече е участвала в сериал, излъчван по "Нетфликс". Най-познатото лице е, разбира се, е Златко Бурич, който се снима почти по едно и също време в "Идиотският триъгълник" и "Копенхаген не съществува". Бурич играе бащата, очевидно емигрант, замогнал се в Дания, осигурил на дъщеря си приличен, дори охолен живот. Неговият герой е от този Копенхаген, който съществува в традиционната представа, който е шарен, подвижен, с ясно предначертани цели, водещи към материалното благополучие. Но очевидно Копенхагенът на бащата не е бил достатъчен, за да се чувства в него добре дъщеря му.

Филмът на Стобер въвежда зрителя в състояние на прилив и отлив. Тъкмо водата се е отдръпнала и нещата, останали по дъното, се възприемат с болезнена острота, когато вълните отново прииждат, замъгляват погледа. Това, което е било доловимо, се размива, проблясва в криви очертания и постепенно изчезва, заринато от пясъка на спомените. Усещането на финала е на сладка тъга, вълнообразно прииждаща тръпка, която те кара да се връщаш наум в Копенхаген. В твоя Копенхаген, какъвто само ти го имаш.