Фотографът Симон Варсано не само обича, но и умее да прави портрети, а доказателството е, че повечето хора познават работата му, дори да не знаят името му и да не се интересуват изобщо от фотография.

Той стои зад някои от най-впечатляващите и известни кадри на любими български и световни актьори - от Светлана Янчева и Койна Русева през Захари Бахаров и Деян Донков до Колин Фаръл, Салма Хайек, Ейдриън Броуди, Антонио Бандерас и сър Бен Кингсли. Тъкмо тези кадри го правят популярен за широката публика, въпреки че в годините е минал през почти всичко в професията: бил е медицински фотограф в "Пирогов", правил е снимки за вестници и списания, занимавал се е с модна, портретна и улична фотография, снимал е сесии с актьори, театрални представления и филмови продукции.

Сега пред обектива му може да застане всеки - сам, със семейството, с кучето или приятели. В новото си студио в центъра на София Варсано вече прави актьорски фотосесии, снимки за личния, семейния или бизнес албум, или пък портрети "просто така". Заедно с това ще обучава млади колеги и са надява да се среща с интересни хора. За посетителите остава възможността да получат различни и красиви снимки, а с малко късмет да чуят някоя от хилядите му интересни истории - за създадените покрай снимките приятелства, за преживяното през годините и за мислите из главата му.

Идеята за студиото дошла от брат му Раймондо, с когото направили и неизбежния ремонт. За място избират една от най-старите части на града - столичната улица "Искър", скътала духа и спомените на някогашните къщи и сенчестите тротоари. Осветлението вече е наредено, фоновете висят на стената, мебели в топли цветове оживяват сивия есенен ден. От едната етажерка гледа Катя Паскалева, на другата тъжен мъж и котката му се взират самотни от прозореца си в далечината. По рафтовете са подредени кутии със снимки на Себастиао Салгадо, а от стойката за списания се подава името на Вивиан Майер. Всички снимки тук са черно-бели.

Музиката на Елвис Пресли плисва още с отварянето на вратата. Зад нея е паркирано колелото, с което се придвижва из града, а в дъното кротува поочукано черно пиано. Домакинът улавя погледа към него и веднага разказва историята му - инструментът е принадлежал на композитора Атанас Косев и на него е писана популярната някога песен "Надежда". Силните прожектори и движението в малкото помещение привличат погледите на неколцина забързани под пръскащия дъжд минувачи, които забавят крачка, за да надникнат през високите прозорци.

Това място не изглежда като ателиетата, в които човек влизаше, за да го снимат, преди всички да започнат да носят камерите в джобовете си. И разговорът не върви по очаквания начин - с уверените отговори, които могат да се очакват от човек с дисидентска история, известно име, опит в медиите и не едно интервю зад гърба си. Говори тихо, с чести паузи за обмисляне на думите, а зад усмивката му прозира притеснение.

За да постигне нужния контакт, не може да снима набързо. Сесиите му продължават поне час, за да време за разговор, да усети човека, да намери вярното осветление за него, подходящата поза, да разчупи границите. Винаги разчита и на импровизация - и от себе си, и от моделите си.

Вярва, че в България съществува такава култура над век - от времената, когато предците ни са държали да имат и лични, и семейни портрети за историята. Спомня си, че самият той направил първата си изложба, след като снимал известния фотограф Петър Папакочев: "Снимах го със сина му, който ми беше приятел, и реших, че ако той одобри, ще направя изложба. Той я хареса и така тръгна". Допълва, че макар от над 30 години да снима актьори, продължава да се вълнува и винаги иска снимката да се хареса на човека на нея.

Обича черно-бялата фотография, защото в нея има атмосфера и специфична красота. Но снима и цветно, когато работата го изисква. Казва, че нещата постоянно се променят, дори изискванията за снимките, които актьорите ползват за професионалното си портфолио. "Когато започвах, снимките се правеха в студио, с драматично осветление. Сега се търсят максимално изчистени, семпли като фотографска работа кадри в естествена среда, за да може продуцентите и режисьорите да се запознаят с лицето на актьора, а не с уменията за работа на фотографа", смее се Варсано.

В интервютата си през годините той повтаря, че обича честната фотография - тази, която улавя неподправено мига, личността, емоцията. Няма формула как го прави, но винаги нещо се случва между него и модела. Затруднява се да обясни и как разбира, че е успял. Казва, че го усеща интуитивно, воден от вътрешното си чувство, като в един от хубавите си спомени:

Обяснява, че обича работата в кинопродукциите и не възнамерява да спира с нея. Би се радвал на възможности и за още снимки в театъра, но заедно с това се надява да намери нещо различно в срещите с хора в студиото. Премисля за кратко въпроса има ли човек, когото би искал да снима, и отговаря: "Да, писателката Теодора Димова". Уточнява, че вече е правил неин портрет, но романът ѝ "Поразените" (за събитията след 9 септември 1944 г. и установяването на тоталитарния режим в България - бел. авт), го е развълнувал дълбоко и вероятно сега би я видял в друга светлина.

По план студиото трябва да се превърне и в учебна зала. Симон Варсано планира да води курсове, в които обаче няма да се фокусира върху технически умения. Струва му се, че може да е по-полезен като предаде на по-младите си колеги знанията за работата в екстериор и интериор, натрупани както в личния опит, така и от изключителните оператори и осветители, от които се е учил в кариерата си. Обмисля и мастър клас с по-малко и подбрани участници, с които да работи по-дълго.

Единственото, което Симон Варсано се е отказал да прави във фотографията, е да снима по улиците ... на България.

Казва, че е заради сърдите хора, които вижда навсякъде около себе си: "Имах шанс да правя улична фотография във времето, когато хората не ги дразнеше и не се чувстваха ограбени от това, че някой ги снима. Сега ми се случи на няколко пъти, докато се опитвам да "хвана" някаква ситуация, хората да решат, че снимам лицето им и да отвръщат с неприятни жестове и думи. Аз не искам да наранявам някого и да навлизам в личното му пространство. Затова снимам по улиците само в чужбина". Последната му изложба - "Има място и за теб", е тъкмо от такива снимки от Португалия, Англия, Холандия, Мароко и Турция.

За самоналоженото ограничение допринася и тъжната констатация, че София, в която е роден и която е обичал през целия си живот, вече не е неговият град. Спомня си снимка, която направил преди години - влюбени мъж и жена, хванати за ръце на "Витошка", а на втори план - планината. "Беше прекрасна, защото се виждаше лицето, красотата на улицата, която вече отдавна ѝ липсва, и планината, огряна от слънцето", описва фотографът и допълва тъжно, че вече по никакъв начин не може да направи такъв кадър.

Продължава да вижда навсякъде из града одухотворени лица и ситуации, които го вълнуват, но не ги снима. Запечатва ги в паметта си, а в разказа му за тях има сюжет и толкова детайли, че човек почти може да види кадъра.