"Дневник" се обърна към трите инициаторки - Маргарита Доровска (директор и куратор в Музея на хумора и сатирата (2016-2023) и Центъра "Кристо и Жан-Клод" в Габрово), Весела Ножарова (куратор на галерия Credo Bonum и на българското участие на Венецианското биенале за съвременно изкуство през 2007) и Светлана Куюмджиева (артистичен директор на "Пловдив 2019 - Европейска столица на културата").

Маргарита Доровска: Към хора с малко и дори никакъв професионален опит, които искат да се развиват професионално в тази сфера. Добре е да имат любопитство, визуална култура или способност да развият такава, интерес към съвременната култура и общество, аналитичност, внимание към детайла, трудолюбие, умения за работа в екип, отлична способност за комуникация.

Весела Ножарова: Аз бих добавила и задоволително ниво познания в областта на историята на изкуството. Дори и това, най-популярно и разпространено, би свършило работа. Известен художествен опит. Редовни посещения на музеи и галерии, следене на художествения живот на локално ниво.

Светлана Куюмджиева: Училището не е поставило ограничения за възраст или образователен профил на кандидатите. Разбира се, интересът към участие в една такава инициатива, ще означава сам по себе си, че те следят художествения живот и новостите в него, както и че имат базисно познание за тази професия, което е важно. Също е от значение, че и целият процес на обучение, който продължава над три месеца, ще отсее най-въвлечените и най-сериозните от участниците.

Маргарита Доровска: Надявам се, нови куратори. Иначе липсва добронамерен професионален разговор за изкуство. Всички сме тънкообидчиви и е по-лесно да мълчим. А изложбите и събитията ни няма как да стават по-добри без осмислянето както на силните, така и на слабите им страни. Ще ми се да има и по-ясни професионални стандарти на работа - това е една от задачите на училището, да говорим за етапите, процесите, документите, отговорностите, етиката на работа.

Весела Ножарова: Добре е сцената на съвременното изкуство в България да разширява своя периметър. Да сме по-склонни да посрещаме нови хора и като участници, и като публика. Да гледаме отвъд малкия балон, в който обикновено се движим. Понякога след такова училище излиза напред само един човек или двама, и това вече води до голяма промяна, дори може да доведе до нова вълна. Странно е, че такова училище за куратори не е имало от много години. Странно е, че курирането не се учи в нито един от художествените университети. Затова очаквам, че това малко усилие от наша страна ще доведе до видима промяна.

Светлана Куюмджиева: Напоследък като че ли липсват сериозни критерии как действително да се работи качествено и на ниво, каква е професионалната етика, която е нужно да се спазва, как общуват художници и куратори. Според мен липсва и авторитет в кураторската професия. По подразбиране тя е превърната в обслужваща и допълваща функция. Често липсва равностойно партньорство и тази хомогенна смес, която се получава при истинската работа върху един кураторски проект. Надявам се да успеем да създадем благоприятна среда за възстановяването на този баланс.

Маргарита Доровска: Обикновено да опитвам да направя твърде много с недостатъчен бюджет или пък със закъсняващо финансиране и в кратко време. Доста е затормозяващо и изпива радостта от работата.

Весела Ножарова: Моят кураторски стил, ако може така да се определи, е много интуитивен. Аз много често "пускам" художниците да излизат от първоначално начертаните планове. Склонна съм да делегира права и позволявам експерименти в рамките на проекта, което е твърде рисков начин на работа. Това пък ми позволява да се радвам на процеса, а на финала дори да се изненадам от резултата. Може да го наречем контролирана грешка. Иначе допускам грешката да оставям твърде много неща за последен момент.

Светлана Куюмджиева: Една от основните ми грешки досега е да се старая да угодя на всички замесени страни. Понякога това просто не работи. Друга грешка е да се заемам с проекти без финансиране и с проекти, над чието финансиране нямам пряк контрол, тоест бюджетът се управлява от друг. Също грешка е било да се предоверя на преценката и на опита на институции в България и на техния критерии за това как да се адаптира пространството, как да се направят необходимите промени, как да се организира логистиката на проекта и т.н.

Маргарита Доровска: Нищо съществено. Може би с работата си в Музея на хумора и сатирата показах, че смелостта се възнаграждава. Когато съм правила изложби, водещото е какво ново казваш, защо имаме нужда от точно това, и не съм се страхувала никак от политическа сатира или неудобни теми. Ако не искаме да се занимаваме с неудобни теми, ще се налага да живеем в неудобно общество.

Весела Ножарова: Първият ми кураторски проект беше през 1998 г. Много неща са се променили оттогава. Вярвам че съм била част от тези промени и съм допринесла за тях. Може би съм сред първите, които започнаха да правят големи интердисциплинарни проекти, в които изкуството е един от много елементи. Винаги ме е интересувала връзката между изкуството и всичко останало.

Светлана Куюмджиева: Може би с критичните ми текстове и с проектите, които съм реализирала, да съм подпомогнала общия процес на промяна и развитие. Но като цяло прави ми впечатление, че тази сцена на изкуството в България всеки път започва да прави нещата отначало. Като че ли всяка следваща изложба открива топлата вода наново. Паметта е къса. Това е нещо много специфично тук.

"Училището" е в контекста на процеса по обособяването на новия център "Кристо и Жан-Клод" в Габрово. Какво бихте искали да промените в България с подобни инициативи?

Маргарита Доровска: Габрово и регионът са наистина наситени с живот - има адски готини художници в града, чудесната галерия "Орловска 10", наблизо е Търново, където кипи бурен живот около ТАМ, галерията на Ларс Нордби, галерия "Наратива", Факултета по изкуство на Великотърновския университет. Наблизо са Трявна и Казанлък с художествените си училища, чудесни галерии има в Казанлък и Севлиево - както публични, така и частната "Видима". С центъра ни се иска да развием едно място, което не е само за показване на изкуство, но и за създаване - с ателиета, с резиденции, с нови продукционни пространства, с различни ресурси, които да подкрепят интердисцилинарна практика и колаборации. Но най-важна сякаш остава срещата на хора - от страната и света: куратори, артисти, колекционери, критици, журналисти. В опита ми от Габровското биенале това са най-приятните и полезни моменти. Хората, които се занимават с изкуство, обикновено са доста вглъбени в това, което правят, и имат нужда от среда и себеподобни, с които да си говорят. Действа изключително зареждащо. Имаме нужда от много повече общуване с изкуството по света, иначе рискуваме да станем самодостатъчни и ирелевантни за публиката.

За повече информация и за записване - посетете сайта на центъра "Кристо и Жан-Клод".