Добри бележки (коледен разказ №5)
Точно на Рождество Христово публикуваме коледния разказ, който Момчил Миланов вече по традиция пише за читателите на "Дневник". Той е юрист с международен опит и работи за чужди организации, но и автор на романа "Лято в Бурландия", на разкази и други текстове извън правото. "Добри бележки" (коледен разказ №5) е за различните изпити в живота и вниманието в общуването между близките. Коледен разказ №4 и №3 може да прочетете тук.
Бабо, прибрах се!
Колко е хубаво да кажеш тези думи, докато отваряш вратата с трясък. Раницата вече е на пода, а в антрето се носи ухание на сладкиш и е един от последните дни преди ваканцията. Но колко по-хубаво е да има на кого да ги кажеш, да знаеш, че те са в кухнята и те чакат. Вече са чули, че си си дошъл, но друго е да можеш да извикаш с цяло гърло:
Бабо, прибрах се!
Баба свещенодействаше в кухнята, дядо седеше на сандъчето, което му служеше за диван. Можеше да се разбере от въздуха, че до зимната ваканция остават два дни. Бях доста горд и изпълнен с удовлетворение, защото в часа по история бях успял да навържа три шестици: една от контролно от миналата седмица, една от домашно и една от изпитване. Реално беше само една шестица този ден, но технически си бяха три. Не бях бележкар, но обичах този предмет, знаех, че по доста други предмети това никога няма да се случи, но и не ме вълнуваше особено. Но три шестици по история за един ден си беше нещо специално, когато си на 11.
В края на седмицата, като отидех при баща ми, щях да му разкажа и бях сигурен, че той щеше да се радва много. Намърдах се на стола в ъгъла до сандъчето на дядо, баба тъкмо приключваше с правенето на сладкиша и докато чаках майка ми да се прибере от работа, не спирах да бълбукам въодушевено. Навън беше страшно студено, но вкъщи радиото вървеше и във въздуха се носеше едно такова чувство за уют, че ти се приисква да изтичаш надолу по стълбите, да вземеш шейната и да хукнеш навън.
На мен обаче ми харесваше повече да си стоя в нашата малка кухня и да наблюдавам снощния сняг от прозореца. Сигурно ще кажете, че си въобразявам, но тогава имаше повече сняг и зимите бяха някак по-зимни. Тогава още нямах компютър, всъщност почти никой нямаше. Имах няколко книги, които четях всяка година по това време, колкото да се уверя, че думите са си там. Не беше четене, а проверка. И както си седях, нещо ме сръчка да я попитам:
Бабо.
Баба не отговори а продължи да мърда с устни, докато плетеше.
Бабо!
Оу - каза тя, вдигна поглед и се усмихна.
Разкажи ми.
Какво да ти разкажа?
За войната.
Тя въздъхна с известна досада.
Ех, какво да ти разкажа за войната, минаха сто години оттогава и сто пъти съм ти разказвала. Все същото си е, нищо ново няма.
Ей така, разкажи ми. Интересно ми е.
Защо не прочетеш в учебника за нея?
В учебника няма нищо. Историята свършва преди това.
Ха така - изненада се баба ми. Ти да видиш, че аз съм надживяла историята!
Да, там всичко свършва с предната война.
Хм. Сигурно ще е в другия учебник.
Сигурно - не много убедено казах аз.
Дядо мълчеше.
Вие като сте родени преди войната, знаехте ли, че един ден тези неща ще ги пише в учебниците по история? Че ще влезете в тях?
Аз в никакъв учебник не съм влизала - престорено строго отвърна баба. И дядо ти също. Ние никъде не сме ходили. В учебниците по история влизаш само ако направиш нещо много глупаво или страшно. Тук-таме слагат и по нещо смело и умно, ей така, за цвят, но като цяло не ти трябват роднини вътре. Нищо добро не би излязло от това.
А вие ходехте ли на училище?
Кога, по принцип ли? По принцип ходехме.
Нее, по време на войната!
Разбира се, може ли да не ходим?
Ами де да знам, нали е война, може да е било забранено.
Не, световната война си е световна война, драги, училището си е училище. Ходехме всеки ден, при това училището беше доста далеч, в друг град, а автобуси нямаше. Ходехме пеш по пет километра. Сутрин пет и следобед пет. Това е все едно от хотел "Плиска" да отидеш до пазара за цветя на "Димитър Петков", нали знаеш къде е?
Доста е - съгласих се.
Да, доста е. Всеки ден, дори и съботата.
Уха!
Брат ми, дядо Петър, може и да го помниш, така научи френски. Вървеше и в двата джоба на палтото имаше късчета хартия и на тях бяха написани думи. Той ги вадеше от единия джоб, поглеждаше ги и трябваше да каже думата на другия език. Ако не я знаеше, можеше да погледне от другата страна на късчето. После я пъхаше в другия джоб. Като вървиш по пет километра в посока, научаваш много думи.
Хмм. А ти беше ли добра ученичка, бабо?
Бях, разбира се.
Не си била.
Как да не съм била?! Хайде сега, приказки!
Ами не си. Аз... видях бележниците ти. И там имаше тройки, четворки и съвсем малко от другото. Защо ме лъжеш?
Трябва да съм си мислел, че това е много смешно.
Майка ми винаги е била отличник, но не от онези, дето само зубрят и на хартия всичко им е ясно, а после се оказва, че нищо не са разбрали. Майка ми беше пълен отличник, но ако трябваше да хвърли раницата и да се защити, нямаше да й мигне окото. А сега изведнъж излизаше, че баба не е била кой знае какво в училище.
Може да ви се струва нещо съвсем дребно и незначително, някакви си оценки преди половин век, нанесени с местило в бележници с тъмнозелена подвързия, но беше много повече от това. Баба не отвърна, но погледът й нищо не можеше да скрие. В гърлото си тя имаше ледено кубче от срам и тъга и то драскаше. А аз бях обидил тази, която ме обичаше повече от всичко.
Почувствах се ужасно глупаво и не знаех какво да направя. Да вървят по дяволите тези шестици по история, те нищо не означават. Тъмнозеленият бележник мълчеше. Не можеше да обясни през какво бе минала ученичката тогава, всички по-големи и по-малки трудности, всичко, което хората наричат ежедневие (и от тази дума ти призлява), го нямаше в учебниците по история и нямаше да го има. Всъщност ако имаше нещо, което не помагаше ни на йота да разбереш как да се справиш с историята, това със сигурност беше учебникът по история.
Трябва да се извиниш на баба си - каза тихо дядо. Отидох и се сгуших в нея, а тя ме прегърна и каза:
Добрите бележки са много хубаво нещо, но тогава имаше неща, за които нямаше учебници, а накрая винаги имаше изпит. И дори не знаеш кога ще дойде. Надявам се никога да не се налага да имаш от тези изпити.
Знам, че е дребно и незначително, мина много време оттогава, но продължавам да мисля за това. Никога повече не се върнахме към тази случка, но напоследък отново се сещам за нея, може би защото отново е Коледа, а може би заради нещо друго. Случката остана някъде дълбоко заровена в чекмеджетата на душата, онези, които не отварям всеки ден. Мислех, че майка не знае за тази история, но малко след като баба си отиде, веднъж тя отбеляза някак между другото:
Знаеш ли, веднъж тя ми каза, че си й се присмял за оценките в училище и от това я е заболяло. "Той още не знае, че добрите бележки са хубаво нещо, но има и по-важни неща" - и майка протегна ръка, с която сякаш обгърна всичко наоколо. Най-сетне бях разбрал защо баба наричаше оценките "бележки", сякаш са незначителни хвърчащи листчета.
Двамата с майка седяхме сами в кухнята. Сандъчето вече го нямаше. Отново беше почти Коледа. Навън валеше сняг. По радиото идваха новини за войната на няколкостотин километра от тук. Падаха едри снежинки, падаха и се стапяха без звук по белия перваз.
Замислих се какво ли ще влезе в учебниците по история за всичко това. Най-вероятно както обикновено - нищо съществено. А изпити има през цялото време.
