Маестро Милко Коларов е роден на 8 март 1946 г. във Варна. Завършва средното музикално училище "Добри Христов". По-късно в Българската държавна консерватория големият български композитор маестро Панчо Владигеров го приема в класа си по композиция. Той е неговият последен ученик и по думите на великия музикант един от най-талантливите. По-късно завършва и оркестрово дирижиране при друг голям творец - проф. Константин Илиев. В кариерата си Милко Коларов има множество награди. Написал е авторска музика за над тридесет театрални постановки. Сред най-значимите негови произведения са "Симфонични вариации", Скерцо за флейта и пиано, ораторията "Април 1876", симфоничната приказка "Най-щастливият човек", Концерт за бас тромбон и оркестър, посветен на Йоханес Биглер, мюзикъла "Малка коледна приказка", хоровия цикъл "Годишни времена", вокалния цикъл "Позиции, сонатата за соло цигулка, детския хоров цикъл "Защо чука капчукът". Световната премиера на последната му творба "Елените. Ранният край на лятото" беше на фестивала "Варненско лято" през 2006 г.

Музиката влиза в живота му, когато е едва 6-7-годишен. Детството на Милко Коларов минава в Провадия. Тогава през 50-те години още няма телевизия. Но има оперета, музикална школа и читалища, които усилено наливат вода в мелницата на културния живот. "Тогава в Провадия за първи път чух симфоничен оркестър. Това беше държавният Варненски симфоничен оркестър, който свири "Среща на Волга с Дон" на Сергей Прокопиев. Бях толкова силно впечатлен, просто зашеметен от звучността на този огромен оркестър", спомня си първия досег със сериозната музика Милко Коларов. Пленен от магията, която ще господства в живота му, той се записва в музикалната школа в града.

Ходи и на уроци по музика във Варна, където случайно се запознава с фаготиста от Варненския симфоничен оркестър Лазар Стойчев. За него казва: "Освен че беше изключителен музикант, той носеше със себе си голяма култура и друг манталитет. Различен от този на възторжените и полуграмотни дилетанти, с които бяхме свикнали." За да започне обучението си при Стойчев, родителите на Милко Коларов успяват да намерят един стар фагот, ремонтират го и заниманията започват.

Всяка седмица, а понякога и два пъти седмично младият музикант пътува с влак до Варна за уроците си. Сериозно изпитание! Смята, че най-важният момент от обучението му в музикалното училище "Добри Христов" е бил достъпът до огромно количество музика, която учениците са можели да слушат. Според Милко Коларов това е било от изключително значение. "Задълбоченото слушане на музика дава възможност да се проникне в дълбочина в едно произведение, да се доближиш до тайните на големите класически творби, които изведнъж се разкриват пред теб. Да разбереш колко всъщност необятни са те и поради тази причина имат такова значение и стойност." По настояване на Лазар Стойков Милко Коларов се подготвя за участие в Третото общобългарско състезание за инструменталисти и певци през 1964 г. в София.

Той получава две награди и лауреатско звание. Това се оказва неговата първа и последна изява като инструменталист. "Ако зависеше от мен, бих забранил конкурсите. Изкуството не може да бъде състезание, то е самота. Човек се състезава сам със себе си, със собственото си усещане за красота и хармония. Това според мен е една от големите драми на всеки истински творец - човешката суета и самотното надвесване над дълбокия кладенец с въпроса: "Кой съм аз?" След първия си конкурс Милко Коларов е твърдо решен да поеме по друга пътека, да следва голямата си мечта - да стане композитор.

Първото поощрение да се занимава сериозно с композиция Милко Коларов получава от проф. Парашкев Хаджиев. Срещата се състои във Варна по време на една от поредните премиери на композитора. След като вижда някои от работите му, Парашкев Хаджиев е категоричен, че Милко Коларов трябва да се запише да следва в консерваторията. Той е приет, но следват 3 дълги и мъчителни години в казармата на военноморските сили. Въпреки това той продължава да се занимава с музика и създава едни от най-красивите хорови песни - "Походна песен", "Вечер на кея", "Капитане, води ни" и Марш на българския военноморски флот. Периодът обаче е дълъг и се превръща в истинско изпитание за младия композитор.

"Най-накрая в късната есен на 1968 г. напуснах казармата и пристигнах в София, където останах 21 години. Там се състоя и най-важното събитие в моя живот - срещата ми с маестро Панчо Владигеров", посочва Милко Коларов. Тя се състои в къщата на големия музикант в Лозенец. След като чува няколкото изсвирени и записани творби на бъдещия си ученик, Владигеров решава, че ще го приеме в класа си и го кани на вечеря.

По-късно в спомените си съпругата му Елка Владигерова казва, че с покана са били удостоявани само младите композитори с изразен талант. Цели десет години съдбата на Милко Коларов е свързана с големия български композитор. Той дори известно време живее в дома му, а по-късно Владигеров подарява на ученика си собственото си пиано и огромна част от партитурите си. Жест, достатъчно красноречив като оценка. Заедно по-късно през 1976 г. създават есенния фестивал Дни на камерната музика в Габрово. Форумът се утвърждава като един от най-авторитетните, на който се срещат най-изтъкнатите композитори и изпълнители на България.

Под диригентството на Милко Коларов на варненска сцена е поставена единствената създадена опера от Панчо Владигеров - "Цар Калоян". Това се случва само месец преди големият композитор да си отиде от белия свят. Приживе маестрото нарича Милко Коларов "своя най-любим и способен ученик". "Годините, прекарани до Владигеров, бяха най-щастливите в моя живот. Те съвпаднаха с времето на подем в българския театър, музика и кино. Помня огромните опашки за билети за представленията за първата "Суматоха" на Радичков (когото имах щастието да познавам, огромен талант), за "Стъклената менажерия" на Тенеси Уилямс." Според Милко Коларов усилията на това поколение творци трябва да бъдат продължени.

Не бива всеки път отново и отново да зачеркваме постигнатото преди нас и да започваме отначало. "Сега е пълно с хора, които се напъват да правят неща, които не са по силите им. И тези амбиции са толкова жалки. Раздават се звания, критериите са толкова размити... В живота е много важно човек да осъзнае на какво е способен. Спомням си, че Владигеров ми беше казал нещо много важно: Не се притеснявай дали ще станеш професор, гледай да не загубиш това маестро пред името си", смее се Коларов.

Другият авторитет, оказал влияние върху Милко Коларов, е големият български композитор и диригент Константин Илиев. Първата им среща е леко стряскаща. "Попита ме защо не съм избрал някоя по- сериозна професия. Онемях, не знаех какво да кажа. Той определи живота на един диригент в нашата страна като "тъжно упорство без надежда". За Коларов проф. Илиев е невероятен човек, изключителен ерудит, отишъл си неразбран.

"Благодарен съм на съдбата, че ме дари с изключителни приятели. Е, да, някои вече не са между живите... Но общуването с един кръг много талантливи хора е едно върховно изживяване, богатство в истинския смисъл на думата", с лека тъга споделя Милко Коларов. С тъга заради отишлите си Васил Арнаудов, Петър Алипиев, Христо Фотев... Сред верните другари са художниците Милко Божков и Стоимен Стоилов, музикантите Димитър Димитров, Минчо Минчев и Иван Маринов. Към тях Милко Коларов казва, че изпитва уважение и гордост от успехите им. "За творците е много важно да общуват помежду си, това работи за тяхното развитие.

За съжаление вече не съществуват старите клубове, където хората можеха да се събират и да разговарят. Вече я няма тази среда, така обособена. Преди се събирахме и говорехме за най-различни неща. Сега хората не се виждат, а когато се срещнат, си разменят тежки приказки. Страшно е, когато озлоблението се настани в културния живот." За Милко Коларов композирането е самотно занимание. "Имам нужда да остана сам, да се откъсна от всичко. Напоследък намирам спасение в къщата си в Габровския Балкан, в село Борики.

Там намирам спокойствие и усамотение, необходими ми, за да работя." За композитора сериозните занимания с изкуство са страдание и колкото повече навлизаш в една материя, толкова повече осъзнаваш колко необятна е тя. Казва, че с годините е започнал да разбира мъдростта, че "животът не дава отговори, а задава въпроси". Обича да се спира над написаното на една салфетка преди години от поета Христо Фотев при една тяхна среща: "И пак сънувам оня светъл хаос - не подозирах, а съм бил щастлив."