Знаех, че инвалидите са дискриминирани, но не предполагах, че е възможно това да е заложено "по подразбиране" в състоянието им.

Хората в инвалидни колички обаче не са "невалидни". Може би затова е прието и по-коректното определение хора в неравностойно положение. Това като че ли е по-справедливо. Но не и в случаите, когато другите хора ги поставят в такова положение.

"Хората в колички имат потенциал като всички други. Аз например имам приятел, който е бог на компютрите и един от най-търсените специалисти в тази област. Един от гениите на нашето време е в инвалидна количка, не може да говори и затова общува само чрез компютъра, но той е наследникът на Айнщайн, има и Нобелова награда за това, че продължава теорията му." Това ми обяснява Иван Карагьозов - регионален директор на Център за психологически изследвания.

По думите му просто има хора, които ползват инвалидни колички по различни причини. По същия начин, по който други ползват бастуни. "Всички те са хора и ако мислим по този начин, интеграцията става по-лесна", казва още Иван, преди да ми разкаже своята история.

Минало е време и Иван спокойно разказва за времето, когато е работил в петролния бизнес. Виждал е как изчезват 20 цистерни... "Гледах и нищо не можех да направя", признава той. После продавал лепила в цяла България. "Един мой приятел, евреин, ме научи как да управлявам бизнеса си, как да работя и да постигам това, което искам, без да губя достойнството си", разказва Иван Карагьозов. Точно когато мислел, че се е справил с бизнеса си, се озовал на инвалидната количка.

В биографията му обаче има и други интересни истории. Иван обичал електротехниката, с успех се явявал на олимпиади по физика и математика, интересувал се от метеорология. С присъщото си чувство за хумор казва, че отишъл в кръжок по метеорология, защото имало осем хубави момичета, но сега е доволен, че може да познава по облаците кога ще вали. Учил фотография и участвал в регионални фотоконкурси. Работил и като професионален музикант и досега свири на мандолина. Бил и боксьор... Завършил е електроника във Великобритания. С две думи - живот пълен с динамика.

До онази злополука, когато заради пожар скача от високо и счупва двете пети на краката си.

Седял два дни в болница, после гипсирали единия му крак и казали, че всичко е добре. На десетия ден се почувствал зле и се наложила спешна операция.

Дошъл моментът на инвалидна количка, който преобръща представите му за живота. Тогава Иван е на 27 години. "Не можех да вляза дори в собствената си тоалетна, защото по строителните норми от онова време вратата беше по-малка от количката", признава Иван.

В онези трудни години му останали само двама приятели, най-издръжливите. Единият идвал да го вземе с такси, за да излязат.

От апартамента до партера слизал сам с асансьора, но после следвало непреодолимо препятствие - четири стъпала преграждали пътя му към външния свят. Не можел да ги преодолее по никакъв начин. Понякога се налагало да пълзи и безсилието го подлудявало. Приятелят му го вдигал и пренасял на ръце.

След инвалидната количка Иван минал на патерици, после на бастун. "Това е съпроводено с много усилия и дълъг период на рехабилитация", разказва той. Представял си как ще работи, ще създаде семейство, ще си купи кола, къща и т.н. и т.н... Докато един ден позвънил в Центъра за психологически изследвания. Оттогава работи безвъзмездно за хората с увреждания. Ако е помогнал през деня поне на един човек, се чувства щастлив и удовлетворен.

Иван Карагьозов се запознал първо с д-р Диана Инджова по време на едно обучение за достъпност в Американския културен център в София. След това работи доброволно в Софийския университет по програма "Доброволци зад граница". Тогава дошла идеята за Центъра за психологически изследвания.

Със започването на дейността на центъра в Бургас и кариерата на Иван се променила изцяло. Пак с чувство за хумор, но и с благодарност към съдбата, той разказва за срещите си с Патрик Кенеди и Хилъри Клинтън.

Италианският посланик Джан Батиста Кампаньола е написал към автографа, който притежава Иван: "Уважаеми г-н Карагьозов, поздравявам ви за вашата елегантност." И му подарил вратовръзка. Пише още, че отнася като скъп спомен общата им снимка.

В бургаското представителство на Центъра за психологически изследвания има вече постоянен кръг от около 40-50 души. Някои търсят помощ, други - просто социален контакт. А Иван казва: "Центърът - това е животът ми."

Той е щастлив, когато на рождения му ден на хорото се хванали малко момиченце, което не чува, незрящ човек и мъж в инвалидна количка. В такива моменти бариери и задръжки няма. "Така трябва да бъде в обществото", твърди Иван.

"Обществото трябва да постави нещата на други основи, казва Иван Карагьозов. Много са местата в градската среда, където трябва да има рампи - пощи, банки, художествени галерии, магазини и ресторанти. Рампа все още няма дори на сградите на бургаската община и областната администрация."

Бургас е туристически град. Пет години от живота си Иван посвещава на това да убеди общинската администрация да пригоди тротоарните платна за качване и слизане на колички. Казва също, че няма да се умори да повтаря на различни форуми, че всеки град трябва да има стратегия как да стане достъпен за хората в неравностойно положение. "Всички институции трябва да са наясно, че равният достъп е инвестиция, която ще се възвърне стократно в бъдещето", казва Иван и споделя, че имал наскоро гостенка от Англия в инвалидна количка, но не могъл да я изведе дори на вечеря, защото ресторантите в Бургас са без рампа. А какво ще му коства на собственика да хвърли две торби цимент?", пита той.

"Повечето от хората в инвалидни колички са преживели злополука или друго нещастие. Срещу това няма застраховка. И точно по тази причина те трябва да бъдат приемани като равни, разсъждава Иван. В този дух трябва да бъдат възпитавани и децата. Проблемът може да бъде осъзнат едва когато стане видим." Докато разговаряме, той прибягва до много прост пример, за да илюстрира какво е да си в неравностойно положение. "Просто остани сам в тъмна стая, така можеш да усетиш какво е да си сляп", казва той.

Иван е привърженик на американския модел на отношение към хората в неравностойно положение. Боли го, че у нас нагласата се пречупва трудно. "Може би защото бяхме свикнали държавата да се грижи за всичко, разсъждава Иван. Всъщност в България никога не е имало нормални условия за живот на хората в инвалидни колички." В комунистическата система не можеше да има проблеми. Хората, които ги създаваха, трябваше да бъдат скрити по някакъв начин, казва той. Държавата създаде Съюза на слепите, Съюза на инвалидите, създаде предприятия към тях, за да бъдат инвалидите заедно и да не тежат на обществото."

Сега Иван е на 33. Не бърза да създава семейство. Смята, че има време и за това. Пак с чувство за хумор отбелязва, че до две години ще стане още по-елегантен и желан ерген. Щом Джан Батиста Кампаньола казва, че е такъв...

Иван учи психология, профил "Фамилна терапия на родители с деца с увреждания". Едновременно с това самият той работи като лектор, пътува в България и чужбина. Би могъл постоянно да живее и работи в чужбина, но казва, че иска да остане тук. Точно заради възможността да направи нещо за хората в неравностойно положение.