В созополското село Черноморец (някога Свети Никола) чудесата започват да се случват преди век и половина и не спират до днес. Местните хора вярват, че "вина" за това има Свети Никола, който по този начин им показва правилния път и ги закриля.

Всичко започва точно преди 150 години, когато силна буря, разразила се в морето, разбива кораб в скалите. Като по чудо моряците успели да се спасят и да се довлекат до брега. На следващия ден сред отломките на кораба крушениците открили иконата на Свети Никола. От благодарност, че и този път светията ги спасил, моряците решили да се заселят на този бряг и да издигнат храм.

Преди петнайсетина години църквата изгаря до основи. В пожара оцеляват само дървен кръст, древно евангелие, дар от руските войски по време на Руско-турската война, и иконата на Свети Никола, разказва отец Стилиян. От огнената стихия дори металните свещници се стопили, но тези три свети предмета останали непокътнати.

"Аз го наричам чудо, макар че някой винаги може да намери научно обяснение", споделя отец Стилиян. Според свещеника по този начин Създателят укрепва вярата в хората, вдъхва им надежда и им показва, че в този свят не всичко е материално, че материалните неща са тленни, но духът винаги оцелява.

Днес на спасените в огъня предмети е отредено специално място в храма, който местните хора успяват да издигнат отново. "Светата Троица", както ги наричат миряните, отварят очите им за още чудеса.

Едно от тях е откриването на изгубеното преди векове аязмо в двора на църквата. Когато преди седем-осем години дошъл да служи в храма, отец Стилиян чул легендата за чудотворния извор в Черноморец. Един ден в църквата се отбил старец, който дълги години търсил полезни изкопаеми в Либия. Способността му била с багети да открива вода, руда и други ценности в земните недра. Когато разбрал за извора, дядото откъснал две сливови клонки от двора, насочил ги напред и след минути посочил мястото.

Още на първия метър багерът ударил на камък. Работниците продължили да копаят на ръка и не след дълго открили извора. По неговите основи по-късно издигнали аязмото, което сега се намира в северната страна на храма.

Църквата в село Черноморец се забелязва отдалеч. Не само заради това, че е издигната на стратегическо място на брега на морето. Цялата околност е облагородена и прилича на кътче от Рая. Когато минавам през широко отворената порта на двора, ме изпълва усещането за спокойствие и ведрина. Разбирам, че не само градината, но и голяма част от иконите в храма са дело на самия отец. Но той скромно отклонява похвалите и споделя, че не би се справил без помощта на миряните: "Хората сами започнаха да носят одежди, кръстове, кандила, всичко необходимо за богослуженията. Включиха се и в строежа на аязмото. Питат от какво има нужда храмът, с какво да помогнат", разказва свещеникът.

Пак с помощта на местните отец Стилиян успява да осъществи и голямата си мечта - райска градина с всички библейски растения. Споделя идеята си с приятели, ботаници, познати и непознати. Сега гордостта му е миртата - клончето, което Адам откъснал за спомен от Рая, а също райската ябълка, тръненият венец на Христос, наричан още пасифлора, смокинята.

"Трудно ми е да кажа колко хора се стичат тук, защото църквата в един момент не може да ги побере. Службата често се изнася на двора, извън стените на храма", споделя със светнал поглед младият свещеник.

При първата копка на камбанарията на Летния Никулден през май миналата година в основите й строителите попадат на старинен дървен кръст. Знамението се случва точно в деня на честването на 150-годишнината на храма, разказва още отец Стилиян. Кръстът ще бъде вграден в стената на камбанарията, която се очаква да бъде готова до броени месеци.

"Не бива да търсим чудесата специално, защото те са навсякъде около нас. Трябва само да ги забележим", отронва младият свещеник, преди да се захване отново с боите и четката. Сега мечтата му е за следващия празник на селото през май не само камбанарията да е готова, но и аязмото да е изографисано.

Излизам през широко отворената порта с торба от райските плодове на отец Стилиян, а в ушите ми продължават да звучат думите му: "Най-голямото щастие е да можеш да оставиш нещо след себе си."

Оглеждам се и си давам сметка, че не е толкова трудно.