- Пеят, пеят. Нищо, че са малки. Ама да можеш да ги чуеш... Също като това...

И, приседнал до собственоръчно направените пеещи каручки, майстор Леко отпуща гайдата и протяжната й песен изпълва двора на къщата, прескача го и се понася из площада на селото. Спира се за миг пред новата сграда на църквата, преди отново да поеме напред…

Тази църква без съмнение заслужава внимание. В 130-годишната си история айтоското село Лясково за първи път се сдобива с храм. Изграден е с дарения от местните жители. Всеки дал колкото имал, а най-много помогнал роденият тук адвокат Бисер Демирев.

Храмът вдъхва нов живот на това чисто българско село, останало без училище и без млади хора. Щом има църква, има надежда, искрят очите на местните, докато се тълпят пред красивата сграда и плахо прекрачват прага й.

А надеждата струи от цялата църква, изографисана от трима младежи и попила от техния ентусиазъм. Светла, Йордан и Недялко са завършили иконография във Великотърновския университет и през последните няколко години са се заели да реставрират и изографисат храмовете в региона.

Откриването на новата църква заслужава една хубава песен и бай Леко отново надува гайдата.

Освен църквата старият майстор е другото богатство на селото. От дърводелската му работилница са излезли първите декоративни каручки. Поели са към етноресторанти, дворове и градини из целия свят. Разпознал една от каручките в репортаж от олимпиадата в Атина миналата година.

Идеята за миникаручките хрумнала на Леко преди години, докато посрещал с гайдата си гостите в битова механа в Слънчев бряг. Решил, че подобно "украшение" може успешно да представя фолклорните традиции на страната.

В каручката разположил напитки за вдигане на тостове при посрещането на туристите. А те освен по българската кухня се запалвали и по каручката, която искали да отнесат със себе си. И поръчките заваляли.

Отдавна Леко не е единственият, който ги произвежда, но неговите сякаш са по-различни. Дали заради звуците на гайдата, с които са пропити, но изглеждат така весели и живи, готови всеки момент да запеят.

Вземам си довиждане с майстор Леко и хората от Лясково и поемам надолу по пътя, следвана от познатата ми вече мелодия.

След няколко километра се озовавам в лесопарк "Славеева река". Славейчетата някога били толкова много, че местните кръстили долината край река Айтоска в тяхна чест.

Долината отдавна е превърната в парк, но славеите се чуват и днес в цялата околност. Стига да си буден още на зазоряване.

Иначе паркът се огласява и от други музикални виртуози. Певци, танцьори и инструменталисти са се събрали, за да си съперничат с гласовитите птички.

Фолклорните празници "Славееви нощи" са създадени преди близо четири десетилетия от родения в Айтос композитор Филип Кутев, днес традицията продължава дъщеря му Елена Кутева. В парка е разположена и единствената в Югоизточна България зоологическа градина.

Влизам със смесени чувства. Първото ми идване тук преди няколко години едва не предизвика скандал в Айтос. С природозащитници от "Зелени Балкани" участвах в акция за спасяването на скален орел. Тогавашните управители на зоопарка бяха задържали защитената птица вероятно водени от честолюбието да показват на посетителите и символа на града (Аетос - орел, от гръцки - бел.авт.), макар и затворен в клетка, без да си дават сметка, че скалният орел е защитен у нас вид и задържането му е незаконно.

Е, сега поне защитени птици и животни в зоопарка няма. Има мечки, лъвове, маймуни - общо 215 екземпляра от 30 вида. Зоокътът е много популярен и е непрекъснато посещаван от млади семейства с деца и училищни групи.

За съжаление от създаването му преди повече от 30 години не е правен ремонт. Новите животни са настанявани в празните клетки, а не в подходящи за тях.

Въпреки че изглеждат добре и очевидно не са гладни, животните едва ли се чувстват комфортно в тесните помещения. От управителката Росица Златева разбирам, че има изготвен проект по европейските изисквания за разширяване на зоокъта на двойно по-голяма площ. Предвижда се изграждането на музей, както и на минизоологическа градина за малките посетители, където те да могат да се радват отблизо на по-безобидните и дребни животинки.

Но проектът все още чака финансиране в Министерството на околната среда и водите. А през това време съдбата на най-близкия до черноморските курорти зоокът е поставена на карта - ако няма проект, няма лиценз, а без лиценз зоопаркът трябва да бъде затворен.

Според една от легендите селището е основано от Аетос, ученик и последовател на Орфей. В превод от гръцки името му означава орел. Според друга "Аетос" идва от орлово гнездо. Това прозвище градът си спечелва още преди падането на България под византийско робство. Тъй като е обграден от планини, той е един от последните завладени от византийците градове. А една от най-оригиналните интерпретации го представя като построен във формата на гордата птица с разперени криле.

Откъдето и да идва името на Айтос, той неизменно е свързан с орлите. За едно от съвременните им превъплъщения местните възприемат потомствените грънчари Орлови.

За първи път грънчарското колело в семейството се завъртяло преди близо 200 години. Когато обикаляли страната, за да продават продукцията си, майсторите били посрещани с думите: "Орлето идва." Това означавало грънчарят от Айтос. Така името на града станало и тяхно.

Вече шест поколения сръчните майстори Орлови изработват най-различни керамични съдове, занимават се и с възстановка на антични глинени предмети.

И някак напълно логично именно те са инициаторите за възстановяване на етнографския комплекс "Генгер" в Айтос, където ги намирам и аз.

Любопитно ми е, че единствено тук може да се види изобилие от защитеното растение бодливо сграбиче, или генгер, дало името на комплекса.

Емблематичното за града място отвори врати през миналата година след близо 15-годишно забвение. Оттогава оттук са минали много посетители от региона и от близките черноморски курорти.

На видно място в комплекса ги посрещат майсторите грънчари в обновената си работилница "Орлето".

Старите народни обичаи пресъздават още дърворезбар, медникар и майстор на плетени съдове.

Тръгвам си, понесла цял куп керамични и медни съдове. А в главата ми продължава да звучи песента на Айтос...