На кулинарно пътешествие в Сърбия.
Мислите си, че знаете какво е "парадайз" ли? Изобщо не е това. Разбирате го веднага щом отворите менюто, пардон - ценовника, в кое да е сръбско заведение. Загадката все пак си остава до момента, в който ви се обясни няколко пъти, че ни шопска, ни сръбска салата, нито пък такава само от парадайз можете да поръчате, понеже "нема". Докато се намери някой, който да ви преведе, че става дума за домати. В такива моменти човек разбира, че не разбира много от сръбски, както си е мислел. Това научавам, озовавайки се в един дъждовен ден в Ниш. 
Малко преди изборите за президент, на едва около 170 км от София. Неподозирано досега близо, но в известен смисъл и далече. Животът и градът ми се струват замръзнали някъде в 80-те години. 
Веднага се изправям пред една от малкото местни туристически атракции, доста зловеща, както се вижда и с просто око - Челе кула. Под покрива на постройка от ново време, вградени и до днес от турците остават черепите на сърби, загубили живота си в Чергарската битка ( 1809 г.) сръбски войници. Ясно кой я е спечелил. 
Далеч по-приветливо са оказа посещението при крепостта. Тук е моментът да спомена, че до 1878 г. населението на Ниш е основно от етнически българи. До тази година и самите сърби смятат Ниш за български град. Това се променя със Санстефанския договор, по силата на който градът е присъединен към Княжество Сърбия. Жером-Адолф Бланки, който е пратеник на френското правителство да проучи на място положението след Нишкото въстание, нарича Ниш столица на България. 
Ако сте с кола, внимавайте къде ще спрете, на знаците изрично пише, че забраната за спиране и паркиране важи и за тротоара. 
Отвътре крепостта е един средно голям парк и местните го ползват за разходка в свободното си време. Тя е от турско време, а пред това е имало римско селище, известно като Найсус 
Свидетели на стари времена. 
От най-високата точка се виждат река Нишава и росторантът на вода с особено адекватното име Porto Bello. 
Възкачен на старините, човек вижда предимно съвременните форми на града. 
Има гледка и към Нишкия университет, който е вторият най-голям след този в Белград. 
Поглед в друга посока и се вижда пазарът. А е петък. 
Пълно е с познати гледки. 
И не толкова. 
Мостът над реката води в централната и старинна част на града. 
Където модерните вериги за бърза закуска без никакво неудобство се помещават в много красиви сгради от времена, в които такова понятие не е имало. 
Този мол те удря челно в главата, както си вървиш по централното стъргало и не очакваш такава точно архитектурна среща. 
След като си имал вече като тази. 
Ей това е две в едно. 
Как да не ти стане ясно, че оттук тръгва улицата на кръчмите. 
И на магазините, от които на връщане човек може да си купи продукти с позабравени у нас вкусове - истински сирене и кашкавал, свестни кори за баница и естествено - ракия. 
На кръчмарската улица по обедно време местните хора са седнали главно на кафе или бира. 
Пътят някак от само себе си води към кръчма, която претендира за останка от миналото. Тук цари духът на соцтуризма - вида и възрастта на сервитьорите, атмосферата, въпреки миналия основен ремонт. Който е добавил съвременен полъх към обстановката и не е изтрил добрите стари традиции в обслужването на клиентите и фактът, че човек може да се довери на сервитьора да му донесе от най-вкусните неща. 
В "Ценовника" нищо не се разбира, ако човек не е предварително наясно - освен, разбира се, хляба, плескавицата и евентуално парадайза. В такива моменти човек е удивен от себе си какво количество храна може да поеме и да се чуди защо не спира да се тъпче. Ами много просто - защото толкова вкусно отдавна не е ял - ухаещ хляб, навяващ детски спомени, цвъртящо месо, приготвено на жар, и естествено нишко пиво. Макар и доста неочаквано за ранния следобед и в гръб, изведнъж гръмва местният оркестър, който затвърждава убеждението, че сме се върнали поне 40 години назад. Времето е подходящо тъкмо за две неща - за кулинарен туризъм... 
..и за крайречни приказки за отминалото време. 