Когато потеглихме към Гранада с идеята да разгледаме набързо в рамките на по-малко от два дни, ни изпратиха натам с предупреждението, че няма да искаме да си тръгнем никога. Другото, за което ни "предупредиха", е, че там атмосферата и животът струят от всеки ъгъл, всяка сграда, тротоар, паве, плочка или човек. Той не познава почивка, нито се съобразява с дните от седмицата.

Това са предупреждения, които бих повтаряла на всеки от мига, в който погледът ми докосна Гранада при влизането в града откъм източния му, висок хълмист склон. Има места, за които трудно можеш да намериш много какво да кажеш, но Гранада е от другата категория - от онези, за които думите във всеки един речник на планетата са твърде недостатъчни.

И да, ако стъпите веднъж там, няма да искате да си тръгвате. Това е град - отделен организъм, който диша и издиша в ритъма на различни култури, и носи палитра от история, хора, звуци и аромати.

Нашият "танц" с Гранада в края на ноември започна и свърши за около 24 часа, но какви часове само... Сега бих заменила един цял месец рутина за още няколко мига в този град. Град, с който любовта от пръв поглед е неизбежна и вероятно вечна.

Без план и без посока - това е най-добрият начин място като това да ви изненадва приятно всяка минута. Така и без да осъзнаваме, с колата, взета назаем от познати в Испания, съвсем естествено пътят ни отведе измежду старинни бели къщи. По тесни, криволичещи и павирани еднопосочни улички. Водени от тях, без избор за път назад, подминавахме миниатюрни площадчета, огласявани от следобедна и слънчева глъч. Уютно усещане, което веднага разпознахме като да си у дома, но на чуждо и напълно непознато място.

Появи се табела "Албасин" (или Албайсин) и вече бяхме сигурни, че искаме да се оставим да бъдем водени независимо накъде. Краят на еднопосочната плетеница от път дойде със задънена улица. На нея ни се усмихна и малък знак за хотел. Усмихнахме му се и ние и акостирахме с нетърпение да попием още от това, което само бегло вече ни се беше разкрило от атмосферата на най-стария оцелял мавритански квартал на Гранада.

Ако имате време и планирате да поостанете в града, най-икономичният вариант е да потърсите хостал, което е испанският вариант на хостел. В случай че се придвижвате с кола обаче, трябва да предвидите и бюджет за паркинг.

Първите стъпки в Албасин бяха под звуците на силен барабанен тътен, идващ от реката, която дели квартала от прелестния и величествен крепостен комплекс на замъка Алхамбра (или Аламбра). Там под ярко и топло за ноември слънце група от весели младежи с барабани огласяваше улицата. Нашият сърдечен ритъм пък остана безсилен пред гръмогласното посрещане.

След това еуфорията и усещането, че си на едно от специалните места в света, ни водеха къде ли не. Едно от очевадните неща в Гранада е, че настояще и минало, ден и нощ, прилики и разлики между хората се премрежват и губят смисъл.

За малкото време, с което разполагахме, не успяхме да се отдалечим достатъчно от старата част на града. Но някак и не пожелахме. Само там няколко седмици вероятно щяха да са ни малко. Всяка къща е като преддверие на малък каменист проход, който те води нагоре-надолу из мавританския квартал. Изпълнен е с красиви гледки и малки детайли, които искаш да съзерцаваш с часове.

Белите и спретнати къщи и имения си съперничат по прелест. Задължителни са керамичните табели на улиците, изписани ръчно и винаги със син цвят. Някои дори държат да демонстрират повече традиции и украсяват фасадите си с изящно изписани чинии. Дори рекламните табели на заведенията не отстъпват. Неведнъж попаднахме на малки кафенета с голяма табела "Кока-Кола", изписана в типичния за марката шрифт, но в син цвят и на бял керамичен фон, рамкиран от красиво ковано желязо. 

Ако имате късмета, който като омагьосани водеше и нас нагоре и навътре из квартала, без да се загубим, няма начин да не стигнете до Мирадор де Сан Николас. Няма нужда от карти и упътвания. Ако сте там, ще знаете, че сте на точното място.

Пред малка църква и нейния площад се разкрива една от най-божествените гледки в Гранада, която моментално ви открадва поне 2-3 глътки въздух. Вижда се целия дворцов комплекс на Алхамбра и "Хенералифе" в пълния му блясък. Разположил се е на шир високо над града и на фона на белите и исполински върхове на планината Сиера Невада. Вдясно от тях се е разстлал целият останал свят на огромния андалуски център.

И в края на ноември там слънцето сякаш не спира да грее никога. Някои се снимат, други разговарят небрежно, трети самотно са вперили поглед в огромната шир, четвърти рисуват, пети и шести се целуват, седми се смеят, осми вероятно философстват наум. Навсякъде наоколо са насядали шарени хора, които плетат или майсторят разни накити или пък рисуват пейзажи, с които да припечелят нещо от туристите. Мъже на различна възраст с китари в ръце са се събрали около младо момиче, което от цялото си сърце пее - пее джаз, после преминава на фламенко, а след това всички заедно пляскат и танцуват с познати или непознати. И не ти се тръгва... Никога.

Целият този цвят и емоция в Гранада се дължи и на огромното количество студенти, които всяка година вливат в града свежи и нови млади хора, за които животът е преди мисълта за бита. Затова и вечер има огромен избор от занимания.

Ако гладът ви налегне около 17 или 18 ч., не бързайте да търсите ресторант. Сиестата в Испания не се съобразява с хранителните навици на нейните гости. По това време може да попаднете предимно на компании, които се наслаждават на поредната за деня си сервеса (бира от исп. - бел. ред.). Затова пък в града, както е типично и за цялата област Андалусия, тапас баровете са в техния пълен блясък. Освен това порциите, които се дават там към бира или чаша вино, са съвсем засищащи.

Ако сте вегетарианец, вероятно ще имате проблеми с преглъщането, защото повечето заведения залагат в интериора си на хамон. Да бъдем по-точни - на десетки бутове хамон, които висят навсякъде. Ако не сте опитвали, този от Гранада се слави като един от най-добрите. На нас ни го сервираха в допълнение към червено вино. Не се наложи да се чудим и измежду марки или сорт. Изборът бе само между тинто и бланко (от исп. - червено и бяло) и не уцелихме и едно място, на което да не останахме доволни от напитката на боговете.

В по-късните часове на деня може да избирате между множеството клубове и дискотеки. Има и безкрайно много малки и големи оживени заведения с музика на живо. За голяма част от туристите особена атракция в нощен Албасин бе цяла улица с традиционни места за пушене на наргиле. Там до късно е препълнено и със сергии, които силно напомнят нашенските, но в родните курорти обикновено ги наричаме индийски. Звуците, разговорите и усещането, докато се разхождаш измежду тях, е като да си в някакъв умален испански вариант на Истанбул.

Въпреки значително по-студеното време нощем, в малко по-тиха част от квартала седнахме навън пред малко барче. Макар испанците да са напълно скарани с чуждите езици и да не дават вид, че е възможно да не говориш техния, езикът на тялото е световен. Чрез него се разбрахме и с двете усмихнати момичета зад бара, които ни осигуриха сладък час с една от най-добрите сангрии, които някога съм опитвала, и испански рон (от исп. - ром).

Няма задължителни неща в нощна Гранада, но има две, заради които е задължително да се върнем там - фламенкото и вечерната визита на Алхамбра. Първото пропуснахме, тъй бяхме жадни за най-истинския му и автентичен цигански вариант, на какъвто човек може да се наслади в пещерите на квартал Сакромонте. За там обаче, както прочетохме, е добре да тръгнеш без кола и по възможност да не носиш нищо ценно в себе си. Иначе нямало проблем, но все пак решихме да се подготвим психически за друг път, когато имаме повече време. Що се отнася до визитата на замъка Алхамбра - запазихме си я за сутринта.

Ако си мислите, че разглеждането на монументален комплекс от дворци, замъци и крепости е тривиално и понякога скучно туристическо занимание, вероятно не сте били в сочения за най-блестящия пример за архитектурата на маврите. Огромният хълм над Гранада е превзет от няколко здания, които сякаш и сега, както и в миналото, се борят за любовта и симпатиите на своите посетители.

Добре е да отидете там рано сутринта, тъй като все още тълпите не са плъзнали, а и разходката отнема минимум три часа. На нас и пет не ни стигнаха да обходим всичко. Пренебрегнахме само двореца на Карл V, тъй като ренесансовият му облик не ни спечели така силно на фона на прелестните Насридски дворци. В тях през 14 в. живеят последователно Юсуф I, Исмаил I, Мoхамед III и Мoхамед V. Постройките често са наричани осмото чудо на света и според някои класации са най-посещаваната туристическа забележителност в Испания. Има защо.

Единствено за тях в билетите е посочен и точен час за посещение, който трябва да спазите. А щом влезете, времето ще спре. Всяка арка, всяка колона, свод, прозорец, ъгъл, квадратен сантиметър е прелестен и изпълнен със стотици дребните детайли. Трудно е да намерите два къта, в които елементите да се повтарят, и същевременно всичко изящно прелива едно в друго. Лабиринтът от помещения ви води из зали, градини и тераси, в които няма недоизпипан и недокоснат от ръка на майстор елемент.

Трудно е да повярваш, че това, с което очите имат среща при всяко премигване, е само възстановен и реставриран поглед към истинския му блясък от онези времена. Ръчно изрисуваните керамични стени, подове и колони навсякъде ви приканват да им отделите задълбочен поглед.

Релефните надвиснали орнаменти, от които са изработени таваните, ви карат на настръхнете. Навсякъде се чува ромон на вода, която преминава през фини канали в помещенията, събиращи се в отделни фонтани - система, изработена, за да разхлажда през непосилно горещите летни дни. Не е трудно да си представите, че зад някой ъгъл всеки момент ще се появи емир като от приказките.

Има помещения, в които осветлението е изцяло изработено от специална система от красиво оформени дупки на тавана, които вършат работа като за цял арсенал от лампи. Прозорците пък се превръщат в изящна рамка на гледката към Албасин. Светлината влиза по някакъв магичен начин и дори въздухът има особен величествен мирис.

Разходката продължава към лятната резиденция на султаните - дворецът "Хенералифе" и градините към него, които могат да се сравняват с нечия фантазия за облика на райска градина. Всяка крачка заслужава снимка, всяка гледка - филм. Невъзможно е да се обясни с думи, непосилно е да събере дори в съзнанието. Тук природа и човешка ръка са се събрали на едно място и са се споразумели да си сътрудничат.

Едно от важните неща, които трябва да направите, преди да посетите, е да се сдобиете с пътеводител или да прочетете предварително информация за дворците, тъй като на местата няма описания на това, което гледате. На входа се раздават слушалки или може да си наемете гид, но и без тях няма да останете разочаровани. Ни най-малко.

След плавната разходка из покоите на емирите се подготвихме да се изправим пред гледката на техните воини - онази, която се разкрива от прелестната крепост Алказаба, извисяваща се гордо на носа на възвишението. В нея ще попаднете на различни по височина тераси, от които се открива поглед към различни части на града. От двете по-ниски се виждат добре Албасин, реката и вътрешната част на дворцовия комплекс. От града се издига красиво изпълнение на китара.

На най-високата кула печелите джакпота на гледките - 360 градуса към цяла Гранада под звуците на улични музиканти някъде долу. Виждате стария квартал, катедралата, цялата плетеница от сгради на града, равнината докъдето ви стигат очите, дворците и отново смразяващата белота на Сиера Невада. 

Отново си спомнихме за първото нещо, за което ни предупредиха на тръгване за Гранада - че няма да искаме да я напуснем. И не искахме, но трябваше и го направихме с малко тъга. Тръгнахме си обратно през превала, от който дойдохме. От него емир Мохамед XII, който предал града на испанците, се обърнал за последно, за да го запечата в спомените си и въздъхнал, а оттогава мястото се нарича "Последната въздишка на мавъра". И ние въздъхнахме.

Сега се връщам там за малко от време на време, докато гледам снимките и осъзнавам, че те не могат да разкрият и половината от душата на Гранада - грамада от емоции.