Надупчени като решето соцблокове, в съседство ново строителство и усилен трафик, който потъва в мъглата. Така ни посреща Сараево, някога столица на зимни олимпийски игри, а после сцена на междуетнически престрелки. 

И преди избухването на демокрацията, и след нея, и след падането на визите западната част на стария континент винаги е била по-привлекателна за пътешествия за българите от потъването в дебрите на  Балканите. Някои исторически събития допълнително допринесоха за този избор. Ако се погледнат офертите на туристическите агенции - също може да се види, че те са далеч повече за добре развитите страни отколкото тези за Сърбия, Хърватия и Румъния да не говорим за Босна и Херцеговина. Макар че някои от тези страни отново са на запад от България. При това на немного километри от София, но по пътища, които не насърчават бързото придвижване.

След навлизането в Сърбия пътят започва да се вие покрай реки, села и градчета в мрачното зимно настроение, което неизменно властва по това време на годината. Пейзажът не е много по-различен от някои не много оживени места у нас. Изобилства от бензиностанции, на вратите на които изрично пише, че друга валута освен местната не се приема. По балкански обаче това съвсем не означава, че надписът отговаря на действителността - на касата направо питат с какви пари смятаме да се разплатим.

На едно място, където пътят е с по една лента за всяка посока, изведнъж колите спират. Отляво се редуват малки, разпръснати тук-там къщи, отдясно хълм, към върха на който води стръмен, черен път. След малко се вижда причината за задръстването посред нищото - хората изпращат в последния му път свой близък и всички местни коли спират хем в знак на почит, хем да пропуснат минаващите - те трябва да пресекат трафика, за да минат нагоре по хълма отдясно. Всички гледаме леко стреснати, а възрастен господин на съседна седалка започва да мрънка и разсъждава какво задръстване щяло да предизвика такаво нещо, ако било в София и колко щяло да ни забави. Чудим се закъде бърза тоя човек (очевидно сме тръгнали на екскурзия) и защо на неговата възраст не се замисли за някои неща. 

Продължаваме пътя си леко угнетени и притихнали в размисли по темата. След цял ден пътуване, с редуване на мъгла, срамежливо слънце и бързо приближаващ мрак, почти по тъмно пристигаме на границата между Сърбия и Босна и Херцеговина. Всеки е подочул, че страната икономически не е много напреднала. Личи си и по граничния пункт - бариери се спускат на едната и на другата пътна лента. Граничарите я управляват с повдигане и сваляне с ръка. Излизат свити заради студа от сглобяеми офиси стоварени безразборно край пътя, който е с параметрите на междуселска връзка. 

Сараево ни посреща добре осветено и приглушено в притисналата го мъгла. Отляво и отдясно се редуват пейзажи, част от които напомнят това, което си знаем от нашата страна, след това китни по европейски сгради, не много богата новогодишна украса. Преминаваме през централния булевард, по който нямаше нито една дупка, нито пък кръпка.

За Сараево се знае, че е основан през 1461 г., когато територията му е подвластна на Османската империя. Още през 16 век Сараево е един от най-богатите градове в Румелия. Приютява няколко мирно съществуващи религии, за които свидетелстват и образци на османската архитектура - синагоги, минарета, католически и православни църкви. Както помни най-новата му история това мирно съществуване на религии беше прогонено с оръжия. 

Стигнали сме в хотела, накрая на града, а той ни тегли обратно към себе си. Някои от групата се опитват кривейки българския език да разберат от младата дама на рецепцията как да се доберат обратно до центъра. Тя обаче не разбира и предлага разговорът да се води на английски. Български бабаит нервно пита защо пък да не може да се разберат на сръбски. Не може! Понеже човекът не го говори. Неизгубила любезността си тя предлага да поръча таксита до града.

Започваме оживен разговор с нашия шофьор, в който научаваме за минути много повече отколкото от екскурзовода, на който сме платили. Насочва ни към местна кръчма, която гидовете не споменават и е на петдесетина метра встрани от най-туристическата част на града. Указанията са много точни, въпреки че сме говорили всеки на своя си език. 

Така се озоваваме в пивницата, залепена за местната пивоварна. Към голямото пространство, което заема, надолу водят дървени стълби, извити като във виенски салон. Накрая им вече ни се усмихва девойка от персонала. Цялата атмосфера напомня виенската столица от миналия век. Масите са много, разположени на два етажа, но свободни места почти няма. Някои от посетителите пият само кафе и кола и никой не отказва да ги обслужи въпреки наплива - немислима ситуация в София, мислим си ние. Сервитьорът също отказва да разбира български и чест му прави, че английският му беше доста изискан. По съвета на таксиметровия шофьор ядем телешко с картофи, вкусваме от местната ракия "Траварица" - ще рече с билки. Невероятен аромат лъха от нея, когато доближиш чашата, за да отпиеш. Единственият й недостатък - сервират я по 30 мл. Накрая разбираме, че не можем да си тръгнем без да опитаме и бирата, произвеждана в съседната сграда. Също отлична.

Сутринта мъглата упорито ни пречи да виждаме по-далече от стотина метра. Опитите на слънцето на повдигне завесата пред очите ни не са много успешни. Докато отново се връщаме към центъра на града сме смаяни, че няма нито един блок наоколо, който да не е надупчен здраво. Приближаваме европейската част, така да се каже - сградите са като тези в кой да е централноевропейски град, някои наскоро обновени. На отсрещната страна на реката има още отломки от близкото минало - надупчена мазилка и възстарички къщи, които те приземяват, там където си - на Балканите. Проклетата мъгла отказва да ни позволи да видим сградите по хълмовете, чиито очертания едвам успяваме да различим над града. Това го прави още по-загадъчен, сякаш излязъл от детска приказка. Пресичайки един от най-красивите мостове на река Миляцка, виждаме жена, която в зелена еко торба носи хляб за патиците, които волно плуват долу по водата.

Минаваме по него. Тук е бил убит ерцхерцог Франц Фердинанд, което в крайна сметка дава началото на Първата световна война. В по-ново време едно кръвопролитие променя историята на града, който го превръща в столицата на една млада държава. От това време е и историята на местните Ромео и Жулиета, която огласяват пред света пратениците на големи чуждестранни медии. Тя, бошнячката Адмира и той, Бошко, сърбин се опитват да избягат от разтърсвания от междуетнически конфликти град. Време, в което междуверските добри отношения са немислими. Намират смъртта си тъкмо на един от мостовете над Миляцка. Родителите им не могат да ги погребат шест дни, защото дори силите на ЮНПРОФОР отказват да се изложат на обстрел, за да изтеглят телата от моста. Впоследствие са погребвани на два пъти, в един гроб. 

Тръгваме по тесни, калдъръмени извити улички, за да попаднем като в лабиринт, който представя местните заняти и едновремешни традиции. Други хора почти няма. Съдържателите им ни гледат с любопитство и задължително питат откъде сме, какво ни води насам и къде отиваме после. Не личи да са разглезени от минали оттук тълпи туристи. Масите пред дюкяните (колко на място е тази дума в случая!) са отрупани с медни джезвета в комплект с чаши за кафе, метални бижута и други привлекателни за туристите артикули. И тук всеки си говори на неговия език и се разбираме без посредничеството на английския, който би звучал доста нелепо в тази атмосфера. Лампа като от приказките за Аладин, с човешки ръст, е кацнала на един от покритите с плочи покриви. Баща и дъщеря имат магазин, чийто долен етаж е хем миниатюрен музей за бита на хората по тези земи от векове, хем работилница на баща й, който изработва различни съдове по правилата на занаята, научен от неговия баща. 

Мъчителна за гладни хора миризма на току що опечен хляб ни привлича неистово зад един ъгъл и без сили да се съпротивляваме се носим в мъглата нататък. По средата на това място, наречено "Башчаршията", има фонтан в османски стил. Пред пекарната до него - цяло ято гълъби се разхожда важно-важно. За целите на ефектна снимка с рахвърчали се около мен птици хуквам бясно към тях, за да ги накарам да се вдигнат. Нищо подобно. Само леко се отместиха, за да не настъпя тези от тях, които бяха на пътя ми. Изумена, решавам да повторя опита като се затичвам още по-бързо. Пак нищо! Каква е тая работа, се чете  в изумения ми поглед. Възрастна жена минава покрай мен и ми обяснява, че са мързеливи, защото все тук стоят и всеки ги храни. Станали дебели и не искат да летят. Отдала увисналото ми чене на неразбиране, за още по-голямо мое изумление тя казва същото на италиански и завършва назидателно: "Капиш?!". Отчаяна от мен си продължава по пътя. Не смогвам да обясня, че от първи път съм разбрала, ама такова чудо не съм виждала. 

Времето ни притиска и трябва да бързаме. Чули за чудните кебапчета, които се правят тук, решаваме, че ще закусим за трети път тази сутрин, но няма да си тръгнем без да знаем за какво става дума. Набелязали сме заведение, което видяхме предната вечер по критерия - няма нито една свободна маса. Вътре не се пуши, макар че тук подобни забрани няма. Дошли са да се хранят цели семейства. Обстановката е като за бърз обяд - чисто, топло, с битови покривки по масите и много светло. Понеже и нямаме кой знае колко място за храната поръчваме по стотина грама малки кебапчета. Красива жена, облечена в нещо, което допускаме, че е местна носия, ни ги носи поставени в дълбините на хлебче - тип джоб и поръсени с прясно нарязан кромид лук. Божее, колко вкусно може да бъде едно кебапче, при това за сити хора. Явно се правят от истинско месо, заключаваме мислено докато дъвчем усилено. Опитваме междувременно и да платим, че време няма. Пак сме объркали парите и предлагаме сръбски динари вместо местните марки. Жената се усмихва благо и ни поръчва да ядем, пък после ще се разплащаме. Тръгваме си, изпълнени с онези чувства, които ни карат да си мислим, че все пак не сме се родили в толкова лоша част на света. Където можеш да се почувстваш у дома си на чуждо място и непознат човек да се отнесе с теб както собствената ти майка. Уютно е по балкански. В добрия смисъл!

Така ни се иска да останем още и да видим чудните хълмове, закрити пред очите ни сега и си мислим какво ли е през лятото, когато никой не е сгушен в палтото си, подгонен от студа и бързащ да се прибере до бумтящата печка. На плочата на една такава местен занаятчия притопляше закуската си.

В очакване на топлото време, когато градът приютява няколко фестивала, най-популярният от които е филмовият. Достатъчно е да се каже, че по този повод градът, известен и с домакинството на зимната олимпиада през 1984 година, са идвали звезди от далеч небалкански калибър - Анджелина Джоли и Брад Пит, Орландо Блум, Джон Малкович, Морган Фрийман... А наесен ги заместват звездите от подиума на джаза.