Няма такъв град. Били сме там. Ей това си казахме, след като си тръгнахме от Котор, Черна гора.

А всъщност с по-голямо удоволствие предвкусвахме второто си посещение в Будва - курортът перла в туристическата корона на Черна гора. След почти 10 години разстояние между двете посещения заварваме познато развитие - нови хотели, изникнали навсякъде, откъдето има гледка към морето.

Настроението по тесните калдъръмени улици, затворени зад стените на стария град, си е същото - носещо романтичния вкус на Италия, а на градския плаж през топлия януарски ден са се разположили всички, намерили свободен стол в местното кафене. 

След бърза обиколка по уличките зад стените, опитване в ход на местните вариации на тема баница, със съжаление си тръгваме. Без да знаем, че хубавото тепърва предстои.

Дълъг почти два километра тунел свързва основния път с Котор. Излизането от тръбата разкрива главозамайваща гледка. Живописни дори в приближаващия мрак на януарския следобед скали са обхванали като в огромна шепа градчето, а отсреща в далечината се вижда морето. Заливът Бока которска (наричан най-южния фиорд) се врязва дълбоко в сушата, за да оформи онова, което най-пълно отговаря на думата пристан.

Градът се е сгушил на това място, добре защитено от силно врязания залив, скалите и крепостната стена, по която за разлика от други може да се върви.

Входът към стария град по това време на годината е безплатен и - което е още по-хубаво - няма тълпи туристи, които напират точно сега да го разгледат. Така човек може да се усети по-пълно насред атмосфера от други епохи, която е ежедневие за малко над 13 хиляди жители.

Малка историческа справка показва, че през далечните 998-999 г. градът е бил превзет от войските на Самуил и остава в границите на Първото българско царство до неговия край. Оскъдните данни не говорят, че това е било добро време за града. Но следите от принадлежността му към Венецианската република (1420 - 1797 г.) се виждат с просто око и днес - в архитектурата няма нищо балканско и съвсем на място следобедното кафе е късо - както го пият в Италия.

От 1917 година градът е част от бивша Югославия.

Изкачването по градската стена осигурява зашеметяваща гледка отвисоко към покривите на къщите и църквите, малките площади, сгушени между тях, прането, висящо над някои прилични почти на тунели просеки между сградите и към пристанището.

Това е един от най-запазените средновековни градове в тази част на средиземноморското крайбрежие и естествено е част от световното културно наследство на ЮНЕСКО. С помощта на организацията са премахнати пораженията в града от голямо земетресение през 1979 година.

Днес градът изглежда като непокътнат от средните векове насам. Някак нелогично на неговия фон изглеждат придобивките на новите времена. Странно някак е дори, че хората са облечени не в дрехите от онези времена.

През средните векове Котор е търговски център и място, известно с иконописните си школи. Сега - остров на спокойствието. Е, донякъде. През последните години става все по-известна туристическа дестинация наред с Будва. 

Днес местните жители се радват на кратките промеждутъци през годината, когато не са обсадени от туристите подобно на жителите на Венеция, които нямат никакъв шанс да си отдъхнат от тях. Которци обаче с нищо не показват да са им досадили пришълците по тези места и с готовност се отклоняват от собствения си път, за да ви заведат за където сте поискали да стигнете. 

Градът е от онези, за които дори не ви хрумва, че искате да имате карта, защото далеч по-приятно е да се губите и намирате непрекъснато. Архитектурните фрагменти изплуват от всеки прозорец, врата или балкон.

Обикаля се в мълчание, защото всяко кътче е толкова засищаща гледка, че нямаш нужда да го споделяш или обсъждаш. Само пиеш жадно до насита.