На път: С поглед нагоре в Родопите
Най-сетне в Маджарово. Пристигаме в края на пролетен ден, но пък точно в часовете, когато светлината и тъмнината се срещат, за да изострят сюрреалистичния ефект от това, което ни се разкрива. Дива природа в най-чист и суров вид, а насред зеленото, скалите и водите - като забучени на клечки, няколко панелни блока.
Връщаме се леко на север, извън едно от най-малките градчета (около 500 жители) у нас, за да открием веднага след моста над река Арда това, което издирваме: природозащитен център "Източни Родопи". Бившата хижа сега е закътано в гората място за наблюдение и опазване на грабливи птици, застрашени от изчезване. След хладна бира и домашни пържени картофи тук ни предлагат и подробни разяснения за околността, древната й история, птиците й, както и възможностите да ги видим отблизо.
Първият ни досег с лешоядите е през професионален далекоглед, който Петър (един от доброволците на Българското дружество за защита на птиците, което стопанисва центъра) поставя на стабилна стойка на точно определено място и нагласява, за да ги видим доста добре и отблизо как релаксират и пощят малките си в гнезда из зъбестите скали на отсрещния бряг.
Откриваме ги скоро и сами по белите петна под гнездата. Това ни е достатъчно, за да не спрем в следващите два дни да обикаляме околността с бинокъл в ръка, да киснем с часове под скалите и до реката, да се качим до укритията, през които човек може да наблюдава как птиците се хранят. Влизаме и в музея на лешояда, който се оказва интригуващо интерактивно място, което децата посещават поне десетина пъти през тези дни с всяка новодошла туристическа група, за да чуят отново разказа на Петър, докато наместват правилната човка или яйце на съответния вид лешояд.
Разбираме, че градът Маджарово е в кратера на угаснал преди стотици хиляди години вулкан. За него днес говорят зъбестите скали и каньовидни речни проломи на няколко километра от градчето. Сега и абсурдните панелни сгради в малкото градче си идват на мястото - построени през 60-те заради бума на минната индустрия в града, която обаче рязко замира след промените и отстъпва отново на природата. На плажа на Арда има и други парчета вулканични следи - минералите и полускъпоценните камъни, които някои туристи издирваха до свечеряване със специални търсачки.
Децата събират ентусиазирано съкровища, стадо крави лежи непоклатимо на пясъка до плажуващите и наблюдава отплаващите канута, ние гледаме пак нагоре към скалите над големия завой на реката, докато грабливите хищници кръжат през целия ден.
Научаваме се (така поне мислим) да различаваме египетския от белоглав лешояд. Черноглавият - най-големият (с разперени крила е огромен, достига 3-4 метра), не гнезди в България, защото прави това в групи, по върховете на високи вековни дървета, каквито вече не може да открие у нас накуп. Идва само да се храни на наша територия, но това е жизненоважно за всички останали негови по-дребни събратя, защото, докато се хранят, всеки има своята роля и ред. Взаимозависими са.
Започваме да забелязваме и други грабливи птици тук, концентрацията им в тази малка географска ширина е изумителна. Привечер в реката се разхожда и двойка сиви чапли.
Пренаситеният ни с редки птици поглед не оценява истински двата черни щъркела, които прелитат покрай реката, докато пътуваме за село Рабово. Да видиш черен щъркел си е чист късмет.
В Родопите дори и да не е целенасочено, се натъкваш на някое тракийско светилище, на разкопки, природни чудеса или на част от римски път. Ние избираме да стигнем до Глухите камъни и Кромлех (мини Стоун хендж), това, което ни се изпречи, по-скоро не бива да се разказва с думи. Не става дума за атракции, това си е преживяване, което сам трябва да изживееш за себе си.
Отново черен щъркел прелита, този път е изумително близо, докато си говорим с Петко Ангелов - производител на лимец. Ей така, както си седим на масата в двора на къщата му "Тепавицата" край река Арда в Рабово. Петко е един от малкото, които все още отглеждат древния сорт пшеница.
В края на юли всяка година той и жена му организират празник на лимеца, на който се меси хляб по стар български обичай, има и отличия за майсторите.
Взимаме си килограм жито и пшеница за вкъщи, пожелаваме си да отидем на празника още това лято и потегляме да търсим къде да пренощуваме.
Така стигаме до къщата на Димо Карабоюков в село Поповец, като идеята ни е да останем само да преспим, за да успеем да видим и Дяволския мост на язовир "Студен кладенец". Попадаме на автентична стара къща с истории, които домакинът ни разказва на увлекателни, умерени порции, докато ни развежда из т.нар. Бакалница Тракия. Стигаме до избата и тук разбираме, че той е и земеделски производител на биовино. Наред с дъбовите бурета и сортовете вино Димо ни показва и новото гнездо на лястовички, на няколко пъти се опитвал да им помогне в строежа, но птичките се измествали и упорито си направили собствен дом точно над вратата на избата му. Тук някъде на двора разказът му е прекъснат нетактично от силно тракащ клюн на бял щъркел, който напористо вика половинката си върху покрива на отсрещната къща.
Вечерта дегустираме кехлибар и розе от дядо-Димовото домашно вино, което до тази година е било в преходния период и сега вече е биовино. Следват дълга закуска с мекици, история за изчезнали рязко пчели и една сбъдната детска мечта - разходка с трактора на Димо до лозята. Там е и чешмата му, на която фамилията се събира на гергьовденски чевермета.
Вече потегляме в посока Сакар планина и там грабливите птици продължават да ни следват. Или по-скоро ние тях.
