Море от грейнали слънчогледи се простира вдясно от пътя, който води до двореца "Врана". Автобусът, пуснат специално тази година по трасето "Орлов мост" до двореца, е един от най-раздрънканите в автопарка на града и се движи със скорост, подходяща за третокласен селски път. Хубаво е, че го има, защото автомобилите на желаещите да посетят мястото през първите дни бяха задръстили входа на София. (Нямам илюзии, че пак всички няма да се юрнат с колите си нататък.)

В автобуса пътниците, които са малко в края на август, са потънали в собствен сос. Срещу билет от 5 лева влизаме в наричаната по соцвреме "Враня". Младеж ни казва, че ако искаме да слушаме разказ на водач, трябва да побързаме или да изчакаме 20 минути, след което той ще ни води. Нахакан гражданин се възмущава, че трябва да плати 5 лева вход, което било безбожно, и се отказва.

С гида, който се оказва специалист по биология, тръгваме по прашни алеи, оградени с ленти, така че да не може да се ходи по окосената, но пожълтяла от жегите и липса на грижи трева. Изобилства и от табелки - да не се ходи по тревата, да не се пипат растенията и т.н. По-късно от водача си разбираме, че това за растенията е, защото има много отровни видове сред тях. Мисля си, че всъщност това трябваше да напишат на табелките, някак по-ясно щеше да е на хората, които и сами не се сещат, че не трябва да пипат, късат и прочие и заключават(справедливо), че само в България тревата е неприкосновена.

Радваме се, че сме тръгнали с гида, понеже нямаше да знаем много неща, които в крайна сметка направиха обиколката по-смислена и без които щяхме много бързо да сме си тръгнали.

Сам няма как да разбереш например, че тук временно са били тленните останки на цар Борис III, при които е имало и параклис, който естествено не е оцелял по соцвреме. В далечината се виждат няколко плочи, които не е известно за какво служат сега. В събота бяха отбелязани 70 години от смъртта на някогашния цар, чието сърце сега отново е в Рилския манастир.

Една от първите ни спирки при разходката са две езера с водни линии. Вода в тях не е имало през последните 30-40 години, но вече в тях цъфтят донесени от Борисовата градина лилии. Който иска да ги види в пълен блясък, трябва да дойде в разгара на лятото. Тук именно при създаването на парка е била най-богата колекция от тези растения в цяла Европа. Даже е имало представител на така наречената Виктория региа, чиито листа в диаметър достигат до 2 метра. Българските й посестрими са с далеч по-скромни размери - 20-30 см. Лично с тези растения се е занимавал чехът Антон Краус, на когото се дължи и по-голямата част от залесяването в големия 1 кв. км парк.

Минаваме покрай амброво дърво - интересно с това, че е единственото широколистно, в чиито листа има терпентин.

Самият Фердинанд е бил запален ботаник и орнитолог. Второто се доказва от запазилите се и до днес на едно място в парка малки къщички за дивечови птици. Лично той е засадил и един дъб, който все още е жив и който той съвсем нарцистично кръстил на себе си. И не само него впрочем. Навремето тук имало шест алпинеума, оцелели сега са четири, но един тях също носи царското име.

Стигаме до къща, обкована в дървени талпи, която отдалече напомня руската архитектура. Такава се оказва и целта. При създаването на царското имение тя служела на работниците да прибират инструментите си. В по-късни време Георги Димитров заповядал да я обковат, че да прилича на каквото прилича днес, и там отсядал при важни държавни дела.

Сериозен принос за западането на парка освен безхаберието по стопанисването му през годините има и това, че с изграждането на "Цариградско шосе" подпочвените води са се оттеглили от това място. Сега издръжката на парка струва на Столичната община 400 хил. лв. годишно по нейни данни. Не е известно за какво стигат тези средства, като се имат предвид огромната територия и западналият й вид.

За неопитното око изглежда изумително, че този парк е бил пример с начина, по който е изграден и са идвали от чужбина да го гледат. След обясненията на гида се разбира защо.

Пътят към самия дворец отдалече заобикаля северноамерикански бор, чиито шишарки достигат до 40-45 см за разлика от характерния за нашите ширини, чиито шишарки са големи 4-5 см. Интересно за гигантския вид е, че в случай на пожар например шишарките се пукват като разпръсват надалече семената и така съхраняват този вид.

Пътят към двореца ни води и покрай други интересни видове - круша на над 140 години, в която все още е останал малко живот, а пчели ползват хралупата, като влизат и излизат от нея на рояци.

На няколко места в парка попадаме на младоженски двойки, които се снимат в най-невероятни изкуствени пози, които после ще показват на роднините си, седящи в това време в някой ресторант.

Стигаме до самия дворец. За разлика от повечето неща на тази територия, сътворени от чужденци, той е дело на български архитект, учил, разбира се, в чужбина. Водещият му стил е сецесион, но могат да се видят и елементи, познати от българските възрожденски къщи. Сградата е била издигната за 5 години и през 1914 г. е била готова. Сега се вижда топла връзка, направена между нея и някогашната кухня. Видимо се нуждае от сериозен ремонт. Любопитен факт е, че в онези години дворецът е разполагал с единственото в страната парно отопление с радиатори в стаите и е бил целият осветен благодарение на собственото производство на ток. За разлика от сега - сто години по-късно.

Виждаме около двореца движение на работници. Гидът съобщава, че от октомври се очаква да може да се влиза и в сградата, където цялото обзавеждане е запазено от Фердинандово време, дори приборите за хранене.

След още една извита пътека попадаме на останалото от сградите на хаджи Боне Петров. Преди Освобождението на мястото на днешния дворец се е намирал чифликът на турския управител на София Осман паша. През 1879 г. хаджи Боне Петров, - съратник на Васил Левски, първоначално го наема от наследниците на пашата, а впоследствие и откупува за 500 лири. Поради финансови затруднения го ипотекира в БНБ, която го обявява на публичен търг. На търга се явяват двамата най-богати софийски банкери Ешкенази и Леви, както и д-р Никола Странски, придворен аптекар на княз Фердинанд I. Той плаща за имота 56 000 златни лева. Само седмица по-късно князът го откупува от него. Дворецът бил накацан от цяло ято врани, типични за Софийското поле тогава, така дворецът и паркът получават името "Врана".

От времето на хаджи Боне досега е останал само хамбарът. Фердинанд запазва всички сгради, като построява конюшните. В една от тях известно време живеят двойка слонове, купени за първата у нас зоологическа градина, която не е можела да ги приеме. Работниците в парка на Фердинанд, като видели техния огромен потенциал, веднага ги впрегнали да орат.

Виждат се и останки от пощата на Фердинанд, или така наречената телеграфна агенция.

Руски гражданин, част от групата ни, изведнъж взе да пита откъде се е взел Фердинанд и какъв е източникът на парите му. Получава някои отговори, част от които не са в учебниците по история.

Пътят навън минава покрай оранжериите, които също отдалеч се вижда, че не са в много добър вид. Гидът препоръчва да дойдем поне два пъти в годината - напролет, когато всичко цъфти, наесен, когато са събрани невероятни цветове по листата на дърветата. Третият път го добавяме от себе си - когато цъфтят водните лилии.

Отиваме си с чувството колко странно на такова като цяло не особено приятно място, досами пътя, е да има такъв парк. Опитваме се да си представим какво ли ще е, ако всичко се поддържа както трябва.