Пушек се вдига над дестилерия и склад за бърбън в Лорето, Кентъки. Преди месец японската компания "Сънтори" (Suntory) обяви, че е отправила оферта за придобиване на американската Beam Inc., производител на световно известни марки бърбън Jim Beam и Maker's Mark, уиски Teacher’s и коняка Courvoisier.
Офертата е за 13.6 млрд. долара в брой (25% премия над цената, на която акциите на Beam затвориха в петък), а заедно с поемането на дълговете, сумата достига 16 млрд. долара.
Ако сделката се осъществи, това ще направи японската компания третата по големина в света на пазара за алкохолни напитки.
Работник проверява качеството на царевичните зърна, които ще се превърнат в бърбън.
На 4 май 1964 г. Конгресът на САЩ приема федерални стандарти за производството на бърбъна и го обявява за "национално питие на Америка". За да бъде признато едно уиски за бърбън, то трябва да е дестилирано и отлежало в САЩ, да е произведено от зърнена смес с най-малко 51% царевица (но не повече от 79%), да не се филтрира и да отлежава минимум 2 г. в чисто нови бъчви от бял дъб, които са предварително обгорени.
Рецептата за включва царевица, ръж или пшеница (около 20%) и ечемичен малц (10%). Зърното се проверяват за влажност, плесен и нежелани примеси, после се смила до грубо брашно. Царевичното зърно се вари, за да освободи скорбялата. В Кентъки твърдят, че варовитата вода, която използват, допринася за специфичния вкус на напитката.
След като царевичната смес се охлади, се добавят ръжта или пшеницата. Съставките освобождават нишесте, което се превръща в захар благодарение на ензимите в ечемичния малц.
Сладката зърнена мъст се прехвърля във ферментационните дървени контейнери, обикновено от кипарис, в които се добавя маята. Всяка дестилерия ревностно пази своята собствена проба мая - щамове са разработвани и предавани от поколения и се пазят на няколко места, за да няма зарази.
Повечето дестилерии използват "саур маш" технологията, при която към всяка нова партида се добавя от вече ферментирала зърнена каша от предходната дестилация.
Бъчвите, в които ще отлежава бърбъна, се запечатват с тапи от черен орех. 
Грег Дейвис, майстор дестилатор, проверява качеството алкохола, преди да бъде пресипан за втора дестилация.
След като зърнената смес ферментира, се получава..... бира. Тя се дестилира в колонна дестилационна система, висока няколко етажа. Продуктът след първата процедура се нарича "low wine" дестилат, с концентрация около 20% алкохол. Той се поставя във втория дестилатор, който произвежда "high wine" - над 50 процента алкохолно съдържание, а при някои марки има и трета дестилация, преди да се стигне до пълненето на бъчви.
Процесът на овъгляване на бъчвите е открит случайно през 18 в. от Елая Крейг, производител на бърбън. Няколко от неговите бъчви се запалили и незнайно защо той продължил да ги използва. Докато ги транспортира от Джорджтаун до Ню Орлиънс, бърбънът придобил златисто-кехлибарен цвят, както и нов вкус и аромат, гласи легендата.
Обгарянето на бъчвите води до карамелизиране на естествените захари в дъба, които придават специфичен вкус и аромат на питието. По време на отлежаването се казва, че уискито "диша" в бъчвата, като се разширява през горещите месеци и свива обема си през зимата. Колкото по-дълго отлежава бърбънът, толкова повече аромат извлича от дървото.
Служител в дестилерия маха тапите и източва отлежалия бърбън, който вече е готов да бъде бутилиран.
Според регламента бърбънът трябва да е на възраст най-малко две години, преди изобщо да може да се налива в бутилки, тогава се нарича "Straight Bourbon".
На практика обаче дори ниският клас бърбън е отлежал поне три години, а повечето бутилки американско уиски на пазара са на възраст четири години и нагоре.
Самото име "Bourbon" идва от окръг в източната част на щата Кентъки. Районът е кръстен така в чест на Бурбонската династия заради подкрепата на Франция за американската революцията. Точно тази област е била център на производството на уиски пред 18 век. 
Бъчвите се пълнят догоре с безцветно уиски, което се нарича "white dog". След две години питието вече има лек цвят и част от обема се е изпарила - т.нар. "ангелски данък".
След шест години цветът е по-наситен, но загубата е 1/3 от обема. Ако напитката отлежава 10 години, получава наситен тъмен цвят, но пък обемът е намалял точно два пъти - съответно цената е чувствително по-висока.
Използваните бъчви, в които е отлежавал бърбън, намират пазар в Ирландия. Така ирландското уиски приема от вкусовете и цветовете на бърбъна, а американците казват, че във всяко друго уиски се усеща глътка от националното им питие. 
Следващата фаза - бутилиране. 
Отличителният знак на тази марка - всяка бутилка се запечатва на ръка с червен восък. 
Всички тези видове бърбън са произведени в Кентъки. 
Дестилериите от района произвеждат 9 от всеки 10 бутилки бърбън в САЩ.
Има още няколко вида американско уиски, но най-близкият роднина на бърбъна е Тенеси уиски. То се прави от същите сортове и пропорции зърнени култури, по същите методи на ферментация и дестилация, но накрая се филтрира през слой дървени въглища от сладък клен, дебел няколко стъпки.
Има и други видове американско уиски. Когато дестилатът съдържа повече от 80 % царевица, продуктът се нарича царевично уиски. Ръженото уиски съдържа минимум 51 % ръж, а блендираните напитки са смес от минимум 20 % чисто уиски (бърбън, ръжено или царевично) и неутрален алкохол. Точната комбинация на зърнени култури е различна във всяка дестилерия.
Всеки любител на уискито има ясна идея как трябва да се пие то - с много лед, чисто, с капка вода... 
Споровете за това как да се сервира напитката обаче са нищо пред разгорещените дискусии кой вид уиски е за предпочитане - бърбън, ирландско или някой от видовете скоч например. 