Всички ние много добре познаваме това усещане, то блика във вените ни и трайно се е настанило в гените ни от векове – това е усещането за прохладни гори, тучни зелени поляни и бистри студени води. Усещане мило, свидно и родно. Усещане за планина.
Всички ние много добре познаваме това усещане, то блика във вените ни и трайно се е настанило в гените ни от векове – това е усещането за прохладни гори, тучни зелени поляни и бистри студени води. Усещане мило, свидно и родно. Усещане за планина. 
Август е тъкмо време за планина. Аз поскитах тия дни из Западните Родопи и с тази фотогалерия ми се ще да ви пренеса за малко там. 
За да се потопите изцяло в атмосферата, е за препоръчване да си пуснете изпълнение на 100 каба гайди. Има вероятност още при първите акорди да усетите леко до силно трепване в сърдечната област, но не се притеснявайте – това състояние е временно и бързо отшумява.
Айнщайн казва, че три неща му дават представата за вечност: звездите, "Дон Кихот" и "Престъпление и наказание". Вероятно защото никога не е чувал родопска гайда в звездна лятна родопска нощ. Аз бих се ограничил до звездите и звука на родопската гайда – това ми стига, за да опиша вечността. -
Но да оставим Айнщайн и вечността настрана. Нашето пътуване из Родопите започва от Асеновата крепост – една от вратите към царството на Орфей. За онези от вас, които, като мен, за последно са ходили там като ученици – крепостта е обновена и обезопасена. На разположение е паркинг, информационен център, беседка, а по пътя към крепостта има чешма= 
Следващата спирка е Бачковският манастир. 
За Чудните мостове се отклоняваме от главния път за Смолян, но отклонението определено си заслужава, а и пътят е в добро състояние. 
В Пампорово се качваме на кулата Снежанка. Имам страх от височини, но не мога да устоя на 360 градусовата панорамна гледка, от която ти секва дъхът. 
Близо до кулата са Орфеевите скали - седял си наш Орфей там и си свирел, черпейки вдъхновение от красивата гледка. 
Ако си по-екстремно настроен, в Пампорово може да се спуснеш с колело по някой от обособените и добре обозначени вело-маршрути, ако ли не - може просто да отидеш за гъби в гората. С малко повече късмет се намират манатарки. Ако попаднеш обаче на красива червена гъбка с бели точки – точно като на картинките в детска приказка – е по-добре да не я береш. Това е червена мухоморка. Не е чак смъртоносно отровна, но е за предпочитане да не се яде, освен ако наистина не държиш лично Орфей да ти посвири и попее на ушенце – консумирането й може да причини халюцинации 
Спускаме се към окъпаната в слънчеви лъчи Широка лъка – архитектурен, етнографски и фолклорен резерват. 
За наш късмет е Голяма Богородица и в селото е празник – местната църква Успение Богородично освен храмовия празник, чества и своята 180-та годишнина. 
Ведри, усмихнати и празнично пременени още от сутринта, хората се поздравяват сърдечно един друг и се събират в двора на църквата за празничен обяд. 
Надонесли са хлябове и погачи, в коритото на чешмата се изстудяват едри сочни дини. 
На мегдана оркестър "Рожен" се готви за предстоящия празничен концерт под зоркия поглед на старците, насядали на пейката пред магазина за хранителни стоки. 
Купувам си смокини от едно босоного хлапе, което временно замества майка си на сергията за плод и зеленчук. Държи ми услужливо пликчето, докато си ги избирам и ми връща ресто до стотинка. Оставям му бакшиш, а то поклаща глава, учудено и засрамено – "Не може така". 
Толкова ми се услаждат тези смокини! Толкова е уютно в тая Широка лъка при тия родопчани с широки души! 
Качваме се до село Гела. Гела е известна с гайдарското надсвирване и с историята с изгонените английски туристи. 
Помните ли, преди години това китно родопско селце влезе в новините – фолклорен ансамбъл от Гела трябваше да отиде на фестивал в Обединеното кралство. Английското посолство им отказа визи, защото щели да емигрират. В отговор кметицата на Гела върна автобус с британски туристи, дошли да разгледат селото – така де, ми току-виж вземе, че им хареса (има защо) и решат да се заселят в Гела. Стана дипломатически скандал и в крайна сметка от посолството се извиниха и пуснаха всички от състава на Острова. 
Храбрата кметица за съжаление вече е покойник – в нейна чест на чешмата в Гела е издигната паметна плоча. Така трябва да се действа с англичаните – твърдо и принципно! 
Продължаваме към Триград. 
На Триградското ждрело е мрачно и вали силен дъжд, което му придава още по-страховит вид. 
Пътят между скалите е толкова тесен, че на места не могат да се разминат две коли. Спускаме се в Дяволското гърло – пещера на мрачни загадки и мистерии. 
"Каквото е влязло в тая пещера, никога на излиза" – разказва рутинно гидът на нашата група. Жена ми веднага реагира – "Надявам се все пак, че това не се отнася за нас"? 
За съжаление се налага да пропуснем Ягодинската пещера – мокри сме, студено ни е и умираме от глад. Пък и една пещера на ден ни стига. 
Спираме на една крайпътна чешма с изградени до нея навес и пейки, за да облечем сухи дрехи и да хапнем. По пътищата на Родопите е пълно с такива приятни места за почивка и всички те като цяло са в много добро състояние. Да утолиш жаждата си и да отдъхнеш на сянка – безценно! 
Сещам се за онази турска дума ‘себап’ от Йовковите разкази, означаваща ‘добро дело, благодеяние’. Тези места за почивка са именно това – себап, направени са по лична инициатива и с лични средства. На една от чешмите прочетох надпис, който звучеше като хайку: "Живот-една изпита чаша, а чучурите все текат... 
Моята страст по стари къщи ни отвежда в Ковачевица, Лещен, Делчево и Долен. И там чучурите все текат, макар да изглежда, че животът отдавна е изтекъл от тези големи и богати някога села. 
Ковачевица е на края на пътя, но имаш усещането, че е и накрая на света. Потънала е в тишина. Заприказваме се с възрастна жена, която наистина се радва да ни види – наготвила е, ошетала е и чака с нетърпение скъпи гости – има 5 внуци и 8 правнуци. Къщата й оживява, когато те си идват. 
Ковачевица е като тая баба – притихнала в очакване на хора. А те все не идват и като дойдат, е за малко ... 
Синът ми не може да разбере какво толкова намирам в тия вехти къщи от камък и дърво – за него те са просто едни съборетини. 
На една от тях, която наистина е полурухнала, се мъдри ръждясала табела, на която едва-едва се чете: "Сградата е паметник на културата, охранява се от държавата" Изглежда като лоша шега. Ние си се знаем, но какви ли изводи би си извадил един чужденец за държавата, която така "грижливо" съхранява културните си паметници? А самобитната родопска архитектура наистина е национално богатство. 
Днес къщите приличат на руини, вярно, но отнесени към контекста на времето, когато са построени от майсторите дюлгери, са си малки архитектурни шедьоври – не е лесно да построиш къща като укрепена кула, на няколко ката, на малък неправилен парцел, находящ се между тесни, криви и стръмни улички, която при това хармонично да се вписва в пейзажа. С приветлив жилищен етаж, отворен към въздуха и светлината. 
За десерт оставяме язовирите Доспат и Голям Беглик, за да се сбогуваме с великолепните Родопи с ясното съзнание, че сме видели само една малка част от тази толкова богата на природни красоти, на легенди и на история планина. 
Свещената ни планина, ласкава като майчин скут, където Господ слиза на земята, за да си почине. 