Най-сетне към йезидите! Още миналата година се канихме да отидем в Армавир, където живее предимно йезидското малцинство в Армения. И ето, че на връх девети септември тръгваме за малкия град на по-малко от час път от Ереван. Трябваше да хванем влака в 7. 30 от Ереванската гара. Единият вагон беше с дървени пейки, но в съседния бяха облицовани с изкуствена кожа. 
Макар, че прозорците бяха доста непроницаеми, слънцето бързо стана силно, и огря Арарат, който веднага стана център на гледката. 
По пътя сушаха нарязани червени чушки, настлани върху найлони и те се червенееха между околните сивкави цветове. 
Летяха щъркели, събираха се на ята, а гнездата им се виждаха навсякъде - дълбоки като кошове, по-различен модел от нашенските щъркелови гнезда. В просъницата, в който тръгнахме, забравихме насъщните за антрополога неща - записвачка и батерии. Останахме на лист и химикалка, но добре, че имаше фотоапарати. 
Йезидите нашумяха с това, че главните им селища в Ирак са нападнати и може би унищожени, също и главният им храм в Лалеш/ Лалиш, близо до Мосул. Те са слънцепоклонници, народ с древна религия. Почитат също Мелек Тавус/ Малаки Таус, символизиран от фигурата на паун. Помагали са на арменците по време на геноцида, а сега Армения остава основното им убежище. Говорят език, близък до кюрдския, но не се смятат за кюрди, а за отделна народност. По време на Руско-турската война 1877-1878 се заселват по-масово в Армения, но там има и по-стари поселения. Влакът спира на Ечмиадзин - най-важният християнски център на Армения. Преминаваме покрай Арарат. Пейзажът става все по-безплоден, няма градини, няма сушени чушки, няма щъркели. Вече се виждат само съвсем ниски храсталаци, почти пустинна растителност. 
Гарата на Армавир е приятна добре поддържана постройка от красив оранжево червен камък 
От нея тръгваме по главната улица. Това е малък град, който на всичко отгоре се е казвал Октябрякан. 
На края на главната улица, като не видяхме никъде езидския храм, вече решихме, че трябва първо да пием кафе. Улицата завършва с хубава зелена градина, където се виждаха маси и дивани, но там седеше само един възрастен мъж с лаптоп. Той не знаеше нищо за някакъв йезидски храм, но ни покани да седнем, въпреки, че кафенето още не работеше. 
Дойде и една възрастна чистачка, която не говореше руски, но разбираше и успяваше да се шегува с нас и остана да изпуши една цигара. Разбрахме, че е на 84 години. Възрастният мъж се обади на негов познат с такси, който се оказа, че знае къде е храмът, всъщност не в Армавир, а на около 12 километра от града край село Акналич. Човекът бил готов да ни закара дотам с таксито. Кафенето отвори в десет, и оттук нещата решително потръгнаха. 
Таксиджията ни изчака да си изпием кафето с нашата нова приятелка - чистачката, и след това ни качи в старичка, но много чиста яркочервена лада. Понеше бяхме петима, един от нас трябваше да заляга, когато минахме покрай полицаите. Като се заговорихме с нашия шофьор, се оказа, че той е йезид. Работил в Германия и в Сибир, той ни показа по пътя едно йезидско гробище 
Слънцето грееше доста яростно, когато пристигнахме на мястото, където веднага видяхме йезидския храм. 
Преминахме под нещо като арка и влязохме в оградено с наскоро посадени кипариси широко пространство - строителна площадка, където усилено работеше група работници 
Насреща в края на дълга алея видяхме храма - неголяма островърха постройка от бял камък, която красиво се откроява сред околния сивкав пейзаж 
Това е йезидски комплекс, който сега се изгражда, а храмът е построен преди две години. Не очаквахме да видим толкова хора, но работата кипеше с всички сили, като десетината мъже работеха по паметниците, които ще украсяват мястото 
Там беше и човекът, който финансира това начинание, Мирза Слоян - мъж на средна възраст, който не показа изненада от нашето пристигане и нашия интерес. Вероятно шофьорът ни го беше предупредил за това, че идваме. 
Тук сме сред истински йезиди, за които толкова бяхме чели. Помолихме да видим храма и гробището до него. Наскоро той е бил при йезидите в Ирак и очите му се насълзиха, когато разказваше за тях. Наоколо тук е полупустинна земя, където не расте нищо, защото е солена. Повечето йезиди живеят доста бедно, много от тях са пастири, но има и богати бизнесмени. В комплекса, където е вторият в света йезидски храм след Лалеш в Ирак, беше много впечатляващо. 
Мъжете подготвяха няколко скулптури на йезидски и арменски герои, както и огромен каменен кръст, вписан в каменно слънце - символ на приятелството между йезиди и арменци. Той ще се свърже с другата забележителна скулптура - в основата ще бъде двуглав овен, а най-отгоре ще бъде поставена каменна фигура на паун. Всички тези елементи са вече готови и в следващите дни ще бъдат монтирани 
Запознахме се и със самия скулптор. Освен фигурата със символите на вярата, в комплекса се поставят и статуи на видни личности, герои на йезиди и арменци - прочутият арменски войвода Андраник, йезидския войвода Джангар бей. Когато тръгнахме по алеята за храма, не знаехме дали ще ни допуснат да го видим и отвътре. Куполът му е украсен със слънце, техния символ. Казаха ни, че можем да влезем 
Вътре в храма имаше три малки статуи на паун, поставени на нещо като масичка. До храма има и йезидско гробище, а на няколко километра от него - още едно, което видяхме от пътя. 
Гробовете са изградени от дялан червен камък, много от тях обградени с каменна колонада с покрив, върху който е поставена фигура на птица, слънце или малко копие на храма в Лалеш, също направени от червения камък 
Върху самия надгробен камък често пъти е поставено изображение на човека в сцена от всекидневието. Това са нови плочи, преди не са се поставяли такива изображения, но самата религия не забранява представянето на хора 
Имената са изписани върху плочите с арменски букви, или на кирилица, модифицирана за йезидския. Строителите подготвяха комплекса за тържествено откриване на 29 септември.Голяма зала ще служи за събиране при сватби и погребения. На тръгване шефът се ръкува с нас и ни каза, че йезидите са най-древната, оцеляла до днес религия в света. Оцелели, каза той, от 73 геноцида. Господ, каза той, ще помогне и този път. Ние кимахме, благодарихме, погледнахме още веднъж белия храма и си тръгнахме. Междувременно работниците бяха издигнали още един паметник - на Джангар бей, който е спасил много арменци по време на геноцида. Спряхме да видим и при второто гробище наблизо и после нашият приятел йезид ни върна през пустинния пейзаж на солената земя с лъскавата червената лада в Армавир. 
За йезидите това е най-хубавата земя на света, каза шофьорът. Видяхме завода за коняк и чакащите за изкупуване на гроздето. На много места се продаваше окачено месо, цели овни. Повечето йезиди са скотовъдци, много жалко, че не успяхме да отидем до някое от техните села. Питахме дали служат в армията, и нашият шофьор потвърди, че те служат както и арменците, така че ако синът му го повикат, ще трябва да отиде в армията. Самият той смяташе, че по време на Съветския съюз е било по-добре, а сега животът е много по несигурен. 
Той ни заведе на пазара до гарата и там в нещо като малка барака от плоскости, хапнахме чудесна скара при една жена, негова позната.Беше много чисто 
Масата беше покрита с пъстра синя мушама, имаше студен айран и скарата беше много вкусна. Купихме си три килограма грозде от пазара и зачакахме влака на сянка. Обратно на дървените пейки във вагона и потегляме към Ереван. По пътя от влака в далечината видяхме бялата сграда на йезидския храм. Наистина отдалече едва се забелязваше и изглеждаше съвсем мъничък, а после съвсем се скри сред солените поля под слънцето. 