Още на слизане от самолета те лъхва приятна топлина след ниските есенни градуси в България на няма и два часа полет, но и една миризма, която не е на море, нито на лято, а и съдържа щипка мухъл, характерна по-скоро за Африка. Подобен мирис лъха и от водата веднага като пуснеш чешмата, макар че е годна за пиене. Всичко е жълто – в нюанса на пустинния пясък. Такива първи впечатления човек добива на кацане в Малта, ако е избрал за посещението си есента. Чуди се как ще свикне с тази миризма, но още на другия ден осъзнава, че вече не я усеща. Сутрин и вечер е заменена от мириса на море докато върви по крайбрежния булевард.

По него още в ранни зори, дори и преди съмване в събота, се разминават стопани на кучета, приканвани от множество табелки да почистват след тях, и ентусиазирани фенове на джогинга. Иззад мачтите на множеството лодки и други плавателни съдове на кея, делящ Слима от Валета, се чуват петли, изпълняващи дълга си да оповестяват новото утро.

Неусетно улиците и особено пространството около пристанището се изпълва с местни, отиващи на работа, и с туристи, заболи нос в пътеводителите, за да преценят откъде да подхванат днешната си програма. Часът вече е 8, което означава, че всички попадат в лапите на трафика.  Това звучи смехотворно за новопристигналите, които дори не могат да си представят, че тук има такъв проблем. Градският транспорт да е "безпомощен" по определението на местен жител, който сам признава, че автомобилите са повече от местните жители. Не стига по-далеч в разсъжденията по темата от това да отбележи замърсения въздух като резултат. Истината е, че извън пиковите часове, които тук са доста протяжно понятие, автобусите са точни до минутата.

 

Страната, както е известно, се състои от три острова, кой от кой по-малък и е буквално като една човешка длан. Това не пречи на местните да не са наясно с детайли, интересуващи туристите. Преди всичко, защото не ползват "безпомощния" обществен транспорт или поне не извън трасето, което ги интересува.

Разделението на градове тук е доста условно. Те приличат по-скоро на квартали – няма граница между тях, само табелите показват, че изведнъж си попаднал в друго населено място.

Пред крепостните стени на Валета започват и завършват всички автобусни маршрути. Градът посреща посетителите си с внушителни крепостни стени, жълти, и отвежда право на пешеходната зона. Вляво и вдясно от нея местните шофират с бясна скорост по тесните улички. Накъдето и да тръгнеш все ще стигнеш до морето.

И сутрин, и особено вечер, не само Валета, но и съседните градове-квартали, създават онова настроение, вдъхновило автора на текста, според който денят завършва "с първа програма". Никакви признаци на живот иззад затворените плътно кепенци. Които понякога показват, че в много от къщите вече никой не живее. Познават се и по дебелите слоеве прах върху входните врати, защото отдавна не са отваряни и по катинарите, с които завършват синджирите, които са обрамчили дръжките. Пазители на тесните врати, през които е чудно как се вмъкват изобщо мебели, са почти задължителните малки скулптури, които в общия случай имат за модел Дева Мария – както я представя католицизмът. Домовете си имат имена, които отново са доминирани от Божията майка, макар че на някои може да се прочете и надпис "Бог да пази Америка".

Свръхрелигиозността тук се набива на очи на всяка крачка – от огромните катедрали, доминиращи пейзажа на миниатюрната страна, през украсите по прозорците, представени от статуетки на Дева Мария или дебели ангелчета и се свърши със сувенирите, повечето от които са белязани от малтийския кръст. За хора, необръгнали на такава показност, може да е в голяма степен шокиращо да се натъкнат в петък вечер, когато всички са тръгнали по кръчмите, на следната процесия. Осмина, облечени в бели роби до земята, препасани през кръста с въжета, носят на раменете си статуя на Божията майка и припяват нещо, непонятно за страничната аудитория. Вървят по тъмно из уличките на Валета, на места се спират за някакъв ритуал и нови религиозни песнопения, а след тях пристъпва множество от местни жители, което чете нужния текст от отворени молитвеници.

Валета не е точно най-интересното място за туристите в Малта като изключим малката, но съществена сбирка на археологическия музей, който приютява артефакти от няколко мегалитни светилища и други археологически обекти, разкрити на територията на страната. Някои от тях са и под защитата на ЮНЕСКО. Най-близките до столицата такива места, които са наистина задължителни за посещение, в момента са трудно достъпни. Храмът Hal Tarxien е затворен за посетители до неясно кога заради реставрационни дейности, а подземният град Hypogenum изисква резервация  с месеци в аванс дори и извън активния сезон. В противен случай се натъквате на разочароващото съобщение, че всичко е резервирано за месец и половина напред.

Ако се тръгне към южния край на най-големия малтийски остров се стига до праисторическа пещера, чиято вътрешност не може да се мери по никой критерий с красотата на пещерите, осеяли територията на България. Тя обаче има огромно значение заради находките в нея, които са дали възможност на учените да стигнат до интересни изводи. Множеството кости и цели скелети на животни, които сега обитават Африка, са изложени в малкия музей към пещерата след като са открити в различни слоеве. Съобщава се, че по тези земи ледена епоха не е имало, а дъждовна. Тя накара редица животни да дойдат тук, слизайки от север, чиито кости са намерени тъкмо във въпросната пещера и от които се разбира, че климатичните промени са смалили множество видове – като например слоновете, които са станали истински джуджета, сравнени с днешните представители на вида.

Пътят още на юг криволичи край внезапно изникнали градчета, разположени край заливи, сгушени в силно изрязаните извивки на сушата. И тук е пълно със закотвени лодки, но може да се разчита и на пясъчни плажове, макар и мънички. За разлика от района край Валета и Слима, където плавното влизане в морето по пясък не съществува. В тази част туристите са привлечени от съществуването на рибарското селище Marsaxlokk, където очакват да видят ожарени до кафяво от слънцето стари морски вълци, които хвърлят със замах мрежите си в зеленото (непрозрачна вода с цвят мента с мляко) море.

Действителността е малко по-друга – жегата по обяд, когато човек успява да се добере до това място, вече се е настанила над залива, морски вълци рядко се виждат и то да ремонтират лодките си. И тук през октомври много магазини и дори туристическият офис са хлопнали кепенците. По протежение на пристанището, изпълнено със закотвени лодки, много от които боядисани в старите традиции на Малта – с доминиращо синьо, жълто и червено с две очи на носа, са разположени масите на множество ресторанти, които се борят за клиентелата като предлагат пресни морски дарове. "Рибата я лови съпругът ми", сочи надпис в заведение, от който още се разбира, че е притежание на три сестри. Предложението на деня включва три вида риба, придружени със салата и пържени картофи, предхождано от две филии хляб и масло. И така гостът на селището също потъва в безвремието, наслаждавайки се на местната наливна бира и продължаващото лято.

Пътят към северната част прекосява целия остров надлъж. Редуват се гъсто населени градчета и големи безлюдни площи, където терасовидно са разположени жълти, изорани, а някои и тревясали нивички. Оградени една от друга с неравно подредени кактуси, а по-често – с криви каменни дувари. Какво се сее или сади там и каква точно реколта се изкарва – е трудно да се прецени по това време на годината. Може да се съди само по крайно неприятните цени на плодовете и зеленчуците. В една мелница, която сега е музей, има информация за това какво представлява хлябът в Малта и колко важна роля има той в местната култура. Човек да се чуди къде са им полетата с пшеница.

Северното крайбрежие на острова е доста по-безлюдно. От вътрешността към него водят пътища, минаващи покрай няколко мегалитни храма и впечатляващи скали. Едно от най-посещаваните места е "Блу грото" - скала, издадена в морето, която наподобява главата на слон, чиито хобот е втъкнат в морето. До вътрешността й се стига и с лодки, когато морето не е бурно, което позволява на посетителите да се насладят на различните оттенъци на синьото и зеленото на морската вода.

Минаването през централната част на острова прави задължителна спирката в Мдина и Рабат. Една крепостна стена отделя двата града. На границата между тях разкрита при разкопки през 19 век римска вила привлича вниманието на посетителите. Погледът неизменно се вперва в мозайката, разположена като шарен килим в централната част на сградата, някога обрамчена от дорийски колони. В центъра й две птички отпиват вода – традиционнен мотив за онези времена – първи век преди Христа. В музея, организиран около централната част на къщата, могат да се видят част от украсата и предмети от бита на обитателите на сградата – статуи с някои липсващи части, изящни стъклени и керамични съдове с различно предназначение...

Времето, което тук никога не стига, кара посетителите да бързат към друго място в Рабат– катакомбите. С такива разполагат на практика всички храмове в града, но най-многобройни и най-популярни за гостите на страната са тези под базиликата "Сейнт Пол". Дворът й е осеян с разположени от двете страни на улицата малки сгради, откъдето са входовете за тунелите с множество разклонения, където са намерили пристан някогашните обитатели по тези места. Някои от тях са зле осветени, което допълнително потиска по-чувствителните туристи. Археолозите смятат, че катакомбите са били в употреба до края на четвърти век преди Христа. Тогава мястото е било извън Мдина, доколкото погребенията в рамките на града са били забранени. Предполага се, че са влезли в употреба отново през 13 век при повторната християнизация на острова.

След такова посещение, което разпръсква рязко ваканционното настроение на туристите, пътят води към Мдина – оградена от крепост, в която се влиза през Гръцката врата. От там може да се мине и върху файтон – услуга предлагана удобно точно на входа. Посетителите са посрещнати от древен каменен град, в който отново кепенците са хлопнати почти навсякъде. С изключение на тези на малкото заведения и магазини за сувенири. Градът е бил столица през средните векове. Смята се, че е основан от финикийците (около 700 г. преди новата ера) – артефакти от онова време могат да се видят отново в Археологическия музей на Валета. Няколкото двореца – в бароков и нормандски стил, са частни домове днес. Пейзажът се допълва от няколко параклиса, манастир и катедрала. Въпреки туристите в града е наистина тихо, само приглушени разговори и звука от копитата на конете нарушават тишината, заради която мястото е известно още като Тихият град.

Пътят обратно към Валета започва точно отвъд крепостните стени на Мдината, където мирно съществуват модерна детска площадка, бензиностанция с 3 колонки и старо казино в необичайна форма, но пищна архитектура, което сега е опасано от строителни скелета. Разстоянието от едва 9 км до малтийската столица се взима в най-добрия случай за 40 минути.

По магазините за сувенири продават традиционните за цял свят дрънкулки, към които всички (или може би не?) вече са развили нетърпимост. Изключение правят стъклени изделия - свещници, шишета, декоративни чинии, за които се твърди, че са ръчна местна изработка и типични за Малта. Те естествено имат доста неприятни цени и някои от тях ужасно напомнят стъклените мурано предмети, така разпространени във Венеция, например. Малтийският кръст, завещан от кръстоносците, е като белег за всеки предмет, който може да има някаква стойност за туристите.