За Диарбекир заминаваме през Батуми. Слизаме до брега на Черно море и от Батуми отиваме за два дни в Ерзурум, за да не вземаме наведнъж цялото разстояние до Диарбекир и Тигър. Изкачваме се отново от морето високо - високо в безлесните планини, преминаваме през градовете Гюмюшхане и Байбурт. Тук планината се обитава според описанията от населението "заза" - близка до кюрдите народност. В Гюмюшхане строят усилено - високи еднакви жилищни блокове, построени съвсем близо един до друг, странни в тази полупустинна околност. В тези бързо разрастващи се градове високо в планината ни впечатляват университетите: преминаваме сред насечения релеф край внушителни нови университетски сгради. Университетът с Гюмюшхане например е открит в 2008 година.

В Ерзурум сме ходили вече неведнъж и харесваме много града с неговите огромни димящи самовари на улиците и джамиите с внушителни каменни стени от времето на Селджуките с украсени минарета - град със стотици златарски витрини - витрини с черни ерзурумски броеници от черен кехлибар и със сребърни и златни украшения от синьозелен ерзурумски опал. Едва се откъсваме от тях със замаяни от скъпоценностите глави и отиваме да пием чай.

Деца любезно разнасят чая на ниските масички край големите самовари. Чаят е съвсем прясно запарен, с малко парченце лимон. Виждаме как децата отрано се учат да бъдат смирени, усмихнати и вежливи с клиентите. Други деца на площада пред медресето, което сега е етнографски музей, сами идват да се запознаят с нас и да си упражнят английския. Представяме се взаимно и вече се познаваме.

За Диарбекир тръгваме следобед на втория ден в Ерзурум. Автобусът ни е от фирмата Бингьол, с изобразено синьо езеро и спускащ се над него орел, а табелата с този град ни упътва още дълго време. Преминаваме планина след планина - пустинни местности, спускане, изкачване и отново планини, самотни стада, скупчени пчелни кошери. Пчели не виждаме, но има гарвани. Овце, гарвани, кошери. Движение по пътя има съвсем слабо, само натоварени с големи бели чували камиони, вероятно, фураж за животните в тези почти оголени пасища. Там, където, макар и рядко срещаме къщи, всички са със слънчеви инсталации.

Около самия Бингьол се появяват гори, но езерото, което познаваме от емблемата на автобусната фирма, остава скрито някъде в планините. Слънцето се скрива и то в тях, в тъмното от време на време се мяркат отделни фигури, но шофьорът не спира никъде.

След пустинния почти безлюден пейзаж, Диарбекир ни изненадва със светлините и булевардите си. Той е милионен град, който в нощта изглежда съвсем космополитно. Старият град е ограден с крепостна стена от яки сиви камъни, близо до нея от вътрешната страна е и нашият хотел. Близо до хотела има музей, откъдето виждаме река Тигър да тече бавно и спокойно край града. С градежа от сив базалт ще свикнем бързо - много от старите сгради са изградени от него, най-често с ярки бели фуги. За горещината в града сме предупредени - за нея пишат заточениците - "мозъкът ти завира", самите термометри показват над 40. Предупредени, но жегата в Диарбекир е нещо съвсем различно от теоретичната представа за нея. Сега разбирам какво значи слънцето да пече. Въздухът е нажежен от него, опитваме се да пропълзим до зидовете, подведени от вида на пестеливата, но така притегателна сянка, но стените на сградите са като стени на пещ.

Обратно под слънцето: програмата си е програма. От дюнерджийниците лъха допълнителна горещина. Продават и гореща чорба от агнешки главички, а черепите се подреждат по витрините в течение на деня, като реклама на големия брой изядени супи.

Минувачите вече се разхлаждат с шербет: продават го на улицата в красиви бакърени чаши, закачени на синджири, които продавачиге енергично подрънкват, за да привлекат клиенти. Отпиваме по една предпазлива глътка от кафявата напитка, наистина е студена. Не разбрахме как се прави, нито можахме да определим вкуса й, но оценяваме силата на вкуса и преживяването.

На прибежки под слънцето успяваме да се доберем до няколко от основните обекти: джамията с четириъгълното минаре, където в момента има молитва; близко разположената сред плетеница от малки улички реставрирана арменска църква, католическата църква Св. Антоний и накрая - Голямата джамия, една от най-прочутите. По пътя ни впечатляват редици от сергии, където продават ковьори с различни изображения на мъже - не можем да разпознаем кои са героите, но между тях се открояват множество килимчета с образа на Че Гевара. В двора на арменската църква оставаме да си починем и да пием чай. Диарбекир - на арменски Тигранакерт - от древността е имал многобройно арменско население, от което днес са останали няколко семейства.

След няколко опита да влезем в Голямата джамия, успяваме да попаднем в момент, когато няма молитва и любезно ни пускат вътре. Вече почти ни познават. Вътре е тихо и ведро, светлината струи от големите сводести прозорци. Джамията има просторен двор с каменна чешма в средата. Отсреща е ханът на Хаджи Хасан - някога страховит каменен затвор с дебели зидове, описан от заточениците. Сега той е истински оазис: в широкия му вътрешен двор и на етажите около двора са наредени масички, някогашните помещения на хана днес са многобройни магазини и кафенета - над които се сипе воден прах - тази прохлада ни дава неподозирани нови сили.

По тесните стръмни стълби се задава и сервитьорът с поръчката: кафето - тук то се нарича кюрдско - ухае прекрасно. Той ни носи и ледена вода. Кафе,вода! Седнали сме на нещо като чардак високо над двора, наоколо е пълно с народ, върху една маса дори има едно бебе. Никой не бърза, но ние ставаме и поемаме надолу по засводените стълби. Натоварени с разноцветни шалове - символично натоварени - прочутите диарбекирски шалове са толкова тънки, че нямат нито осезателна тежест, нито обем, ние излизаме отново под слънцето.

И най-странното е, че в този момент в ужасяващия пек тръгваме за запазения в крепостната стена древен слънцепоклоннически храм, днес превърнат в музей.