Защо да пиша предговор към книга за кулинария? Това се запитах , когато Елена Костюкович ми даде да прочета този ръкопис и аз незабавно й предложих сам да съчиня предисловието. Отначало подозирах, че мигновената ми готовност е обоснована от това, че Костюкович е моя преводач на руски и изпитвам възхищение не само от любовта и усърдието, които тя проявява в работата си над книгите ми, но и от нейния ум и висока образованост. Но това достатъчно ли е? – питах се аз. Давам ли си сметка, че изобщо не съм гастроном?

Прочее, за гастрономите.

В моите очи гастроном съвсем не е онзи, който пред една изумителна canard à l’orange1 или пред обилна порция волжски черен или червен хайвер с блини, ликува от радост. Така описаното лице е просто един съвсем нормален човек със съхранен вкус, а не банален клиент на "Макдоналдс". Под гастроном, под истински любител на гурме, под страстен почитател на добрата кухня с тънък гастрономически вкус, аз разбирам човек, готов да пропътува стотици километри, за да стигне до ресторанта, където тази същата canard à l’orange се приготвя по нов уникален начин. Явно не мога да бъда причислен към категорията на този вид гастрономи, тъй като измежду вариантите: а) да хапнеш набързо една пица в заведението отсреща или б) да пропътуваш – изобщо вече не говоря да споменатите километри, а само за някакви си нищо и никакви десет минутки с такси до съответната там нова губивремна дестинация – винаги ще избера варианта с бързата пица.

…Така ли?! Осъзнах какво ми се е случило, след като изминах на колела стотици километри из областта Ланг (моите родни места), за да закарам един френски приятел (истински любител на гурме), там където се отглеждат най-добрите трюфели в цяла Алба. При друг случай пропътувах множество километри, тъй като ме бяха поканили да опитам "баня кауда"2. В Ница Монферато обядът започна в дванайсет на обяд и завърши в пет вечерта, и всичко, като изключим кафето накрая, беше придружено от обилно количество чесън. Замръквал съм се в едно далечно предградие на Брюксел, само и само да опитам тяхната прочута местна бира, Gueuse, която не можеш да пробваш никъде другаде, тъй като не понася превозване. Впрочем, имайте предвид, че можете да си спестите това пътуване: напитката им изобщо не става за сравнение с добрата английска Ел3.

И така какво става? Интересува ли ме кулинарията като основна тема на една книга или не ме интересува? Нека да се върнем към вече споменатия пример. В единия от случите аз се затътрих през девет земи в десета, за да разбера, каква бира харесват белгийците, при втория – за да продемонстрирам особеностите на пиемонтската култура пред един чужденец, а в третия – да преживея отново онзи забравен ритуал, възкресяващ в моята памет вълшебни асоциации от детството. И в трите случая се обръщах към храната не в името на стомаха си, а в името на културата. Искам да кажа, не само за да усетя в устата си определен вкус, а за да достигна озарение, да възстановя спомена, да разбера (или да позволя на другите да разберат) същностното в едно традиционно действие, а следователно, типичното за една цивилизация. И тук аз осъзнах, че – да, естествено, удома в Милано или в Болоня, особено когато съм сам, без компания, за да не си усложнявам живота, се задоволявам да изям набързо една пица в съседната сграда без да мисля за някакви кулинарни претенции. Но отида ли в чужбина, още преди да поема към музеите и катедралите, още когато в самото начало просто се мотая по улиците, опитвайки се да се загубя, гледам като в сън надълго и надалеч, оглеждам хората, витрините, цветовете на сградите – в тези минути аз вдишвам ароматите на местната кухня, които се носят от домовете и ресторантчетата. След това неизбежно настъпва моментът на запознанство с местната храна, защото ако не вкуся тамошните ястия, не съм в състояние да разбера тамошния живот, да си представя как мислят и на какво държат местните хора.

Нещо повече – осъзнах, че във всичките ми романи (може би най-малко в "Махалото на Фуко") – в "Баудолино", "Островът от предишния ден", както и в последните – "Тайнственият пламък на кралица Лоана" и "Пражкото гробище" – моите персонажи постоянно ядат...Защото онзи, който търси приключения на островите в южните морета или във византийския Изток, онзи който поема към вече загубени, забравени – дали преди стотици години, дали само преди няколко десетилетия – светове, той просто е длъжен да опише на читателите храната, за да могат те да разберат светоусещането и начина на мислене на персонажите.

Следователно, аз имам изключително важни причини да напиша този предговор към книгата на Елена. Защото Елена, която на всичкото отгоре се оказва поразително дълбок познавач на италианската кухня във всевъзможните й сложни нюанси и потайни дълбини, сякаш ни води за ръка и, заедно с нея, ние се впускаме в това кулинарно пътешествие не само за да узнаем всичко за италианските ястия, а по-скоро за да научим всичко за самата Италия...

--------------------------