"Африкански бележник" от Валери Петров (откъс)
Второ издание на малко познатия пътепис за Африка, който Валери Петров пише през далечната 1965 г., е преиздаден 51 г. по-късно от издателство "Вакон". Един от най-обичаните български творци пренася читателя в непознатите дотогава земи на Египет, Судан, Танганийка, Занзибар и Уганда. В рубриката "На път" публикуваме откъс от главата
"Ислямът – история и изкуство"
Египет – това е нещо много смесено: зад стройното минаре наднича пирамидата; християните копти минават край синагогата, за да отидат в храма си; в кафе "Гроппи" французки възпитаници съчиняват закъснели символистични стихотворения; италианецът де Мартино страда в хотела си от африканската болест.
И все пак това е преди всичко арабска страна. Арабска по език, по религия, по начин на живеене, по изкуство, по обща атмосфера. Имало е тук някакви си три хилядолетия древен Египет, минали са след това над него Камбиз и Дарий Хистасп със своите персийски войски, властвували са по тези места и великият Александър, и Птоломеите, прострял е над страната тежката си ръка Рим, а когато той се е разпаднал, Византия я е превърнала в своя провинция.
Но всичко това е нейде далече, неговият отпечатък не се чувствува в съвременния живот. Превземането на Египет от арабския военачалник Амр Ибн ал Ас в средата на VII в. – това е събитието, което е дало основното в днешния облик на Египет, така че всичко, което е било до 641 г., остава откъснато от дъха на днешния Египет, друга страница, отдавна отшумяла. Нея ще отгърнем по-нататък.
А какво знаем за по-близкото до нас време?
Роден в Арабския полуостров под закърпената бедуинска палатка, люлян от ритъма на едногърбата камила, пренасян през пясъци, които замрежват очите, изпращал от кладенец на кладенец своето гърлено "Аллах акбар!" – ислямът блясва изведнъж като ятаган и със светкавична скорост се простира върху огромна територия: от Южна Франция и Виена до Инд и границата на Китай; от Каспийско море до праговете на Нил.
Създава се една самостойна цивилизация, в която водоскоци бликат сред инкрустирани вити колони; джамии, медресета, керван-сараи никнат по пътищата; спирални минарета се забиват в небето; протяжни звуци на зурни и кеманета заливат пъстрите мегдани; поети пеят в изискани рими за женската красота и суетата на живота; философи, астрономи, химици, математици бърчат чела под чалмите; художници-ковачи изтеглят текстовете на корана в пеещи сребърни орнаменти.
Аллах да ми е на помощ! Как се навлиза във всичко това?
В хладните зали на каирския Музей на мюсюлманското изкуство аз прелиствам взетата от библиотеката на моя Исмаил книга по история на арабското владичество. И става като в онази приказка – също арабска, – в която не помня кой отмъщава следсмъртно на своя убиец, като му завещава стара книга: нейните страници са пропити с отрова и престъпникът, жаден да открие тайната й, плюнчи пръстите си и постепенно се отравя.
През отворения прозорец на музейната зала долитат гърлен арабски говор и извиваща музика, наоколо ми по стените блестят пъстри керамични чудеса, аз прелиствам книгата по история и нейната бавна, но сигурна отрова навлиза в кръвта ми...