Натискам клаксона, следователно съществувам (откъс)
"Садху и дяволската стена" е пътепис за Индия на немскоезичния писател от български произход Илия Троянов. Книгата вече е на пазара благодарение на издателство "Вакон". Писателят, журналист и издател, чието семейство бяга в Германия през 1971 г., живее и пише последователно в Найроби, Мумбай, Мюнхен и Виена, има над 20 книги с художествена литература, пътеписи и публицистика, издава африканска литература в Европа, преведен е на 20 езика и е носител на престижни немскоезични литературни награди. През декември Троянов ще бъде гост на Софийския литературен фестивал. "Дневник" публикува откъс от първа глава на книгата.
"Натискам клаксона, следователно съществувам: Философия на уличното движение и други уводни бележки" Първият път в Индия. Съзнанието ми беше изпълнено с обичайните представи за субконтинента: чутовни строежи и още по-чутовни бедствия, ограничения и противоречия, излишъци и недоимък. Бях прочел някоя и друга книга, но нищо не беше в състояние да ме подготви за онова, което преживяхме, когато луксозното и удобно такси "Амбасадор" пое към Раджкот – динамичен средноголям град в щата Гуджарат.
Чух трафика, преди да го видя. Вездесъщо свирене на клаксони на все по-интензивния фон на крясъци, бучене и тракане на автомобили. Свирене на клаксони, което ми се струваше безсмислено. Натискането на клаксона като житейски принцип. Натискам клаксона, следователно съществувам. Натискам клаксона, за да оповестя, че съм тук и нямам никакво намерение да се съобразявам с околните. Всички натискат клаксоните, за да оповестят, че нямат намерение да се съобразяват с околните. Това би могло да доведе до катастрофи и други проблеми, ако го нямаше рязкото натискане на спирачките, което се възприема и преживява като основен елемент на дхарма – закона за вселенския ред.
Бяха нужни само няколко резки натискания на спирачките, за да разбера, че както в индийското общество, така и в индийския трафик има ясна йерархия. На върха, практически извън системата, са ескортите на известните личности (това ми беше обяснено от местните). Простосмъртните участници в движението се делят на четири категории: камиони и автобуси, джипове и леки коли, мотоциклети и авторикши, велосипеди и двуколки – в този ред. Недосегаемите на уличното движение са пешеходците. Който не може да си позволи транспортно средство, не заслужава нищо хубаво, глупакът му с глупак! Мотоциклет се забива в рикша, отляво идва велосипед, отдясно изпреварва лимузина, която бива засечена от джип, а край нас гърми насрещното движение. В последния момент някой натиска спирачките, друг отбива встрани, а по-малките возила правят път, от което нашият шофьор решително се възползва.
Колкото по-навътре навлизахме в Раджкот, толкова повече се съмнявах в принципа, който уж бях проумял. Тъй като всички натискаха клаксоните, никой не им обръщаше особено внимание; и тъй като никой не им обръщаше особено внимание, шофьорите ги натискаха все по-често и по-силно. Този принцип очевидно се нуждаеше от допълнително подусловие: човек е отговорен само за това, което се случва пред него. Ставащото зад гърба му остава извън полезрението му. Правилото работеше, тъй като рязкото натискане на спирачките се възприемаше като основен елемент на кармата – съвкупността от действията на индивида.
След време, когато се запознах по-подробно с индуизма, чух за учението карма йога, без чиито принципи не можеш да получиш шофьорска книжка. В древната санскритска поема "Бхагавадгита" Кришна, божеството със синя кожа, въплъщение на бог Вишну, повелява: "Извършвай всяко действие независимо от последиците". Нима уличното движение в Индия може да се опише по-добре? Тези взаимозависимости между поведението на пътя и религията потвърждават още един индуски постулат, според който всички елементи на мирозданието са свързани помежду си. Във всеки случай би било прекалено да очакваме от отделния участник в движението да познава взаимодействията между всички вселенски сили.
Разбира се, до тези задълбочени съждения стигнах едва по-късно. В първия момент се вцепених като див заек пред кобра. Ужасът и облекчението се редуваха при всеки удар на сърцето ми. Тесните улици на Раджкот се използваха като многолентови магистрали. Хората си проправяха път, аскетично отказвайки се от каквато и да било дистанция. Когато двамата с приятелката ми слязохме от таксито, установихме, че този отказ важи не само за уличното движение. Околните не признаваха личното пространство. Идиомът "пъхам си носа, където не ми е работа" няма съответствие на хинди. На автогарата около нас веднага се струпаха не само няколко любопитни хлапета, но и почти всички чакащи. Те стояха толкова близо пред и до нас, че не можехме да видим автобусите, чиито номера трябваше да следим.
– Hello – усмихна ми се широко някакъв мъж. Беше застанал толкова плътно пред мен, че можех да преброя бодовете на ризата му.
– Hello – отговорих. Очаквах да започне да ме разпитва. Мъжът обаче беше изчерпал запаса си от английски думи. До него друг мъж се покашля важно.
– Hello – каза той.
– Hello – отвърнах. Той впери поглед в мен, сякаш следващият му въпрос беше изписан на челото ми. Зачаках с цялото търпение, на което е способен един новопристигнал в чужда страна.
– What is your name? – изписка някой отдолу.
– Where do you come from? – попитаха ме отдясно. Разговорът сякаш потръгна, но за съжаление в следващия момент всички млъкнаха и продължиха да ме наблюдават невъзмутимо, внимателно и съсредоточено. Сега ще видите вие, помислих си, извадих от чантата си роман на немски и се престорих, че чета. Това със сигурност щеше да отблъсне любопитните; та нима има по-безинтересна гледка от четящ човек? Няколко минути по-късно вдигнах поглед. Куп мъже надничаха над раменете ми и се взираха в гъсто изписаните страници...