Към обяд спрях колата накрая на една гора. Около пътя беше пълно с брезови горички като скупчена публика от сребристи стволове и редки листа, които гаснеха и блещукаха на процеждащото се слънце. Навлязох между тях и продължих все по-навътре и по-навътре. Нямаше ниска растителност – само гъстия стобор от брези, бледи и абстрактни. Слънчевата светлина пробуждаше между тях просеки и пътеки, препречени от огромни паяжини, а стволовете грееха с белотата на пергамент. Пръстта под краката ми беше мека. Тъмната земя беше покрита с мъхове, гъста трева и вътък от жълти и бледоморави диви цветя. Сред папратите избуяваха листата на горски ягоди, а в сенките се бяха събрали ранни гъби. Бях обзет от необикновеното чувство, че се завръщам у дома. Легнах на земята, влажна от къртичините и гниещата кора, и дълги минути се взирах в папратите, в тяхното красиво и безметежно постоянство под белите дървета. Когато стиснах в ръка шепа пръст, между пръстите ми по земята се разпиляха бръмбари и мравки в оранжеви жакети. Почувствах как несъзнателно съм копнял за тези неща, живеещи неомърсени в собствената си природа. И внезапно ми призля от всичко, причинено от човешките същества – моя собствен вид. Цял час лежах и се взирах в небето, заслушан в шепата обществено ненужни птици, чиито песни звучаха в гората със самотна, лична яснота. Докосваха въздуха със своята благословия. В просеките около мен цъфтяха пастелни ивици от цветя, изпълнени с жуженето и шумоленето на многоцветни пчели. Лютика, пореч, жълт кантарион, камбанки – растат на разпръснати реки и езерца от цветове, безкомпромисно свежи.

Беше късен следобед, когато се върнах на пътя. Първоначално си помислих, че единственият предмет, дело на човешка ръка, в целия пейзаж е моята собствена кола: самотен спомен от свободния свят. Изпитах глупава нежност към нея. Тогава забелязах ръждив москвич, паркиран на сянка, и седнал на банкета мъж, който ядеше хляб. Докато минавах покрай него, той вдигна поглед и попита:

– Намерихте ли?

– Какво?

– Гъби.

Сред тълпите в Минск не бях успял да различа някакъв определен национален тип. Сега обаче осъзнах, че пред себе си виждам типично руско лице. Обрамчено с лененоруса коса и с жълти мустаци, то светеше с примамлива простота. Скулите бяха високи и издадени, а сините очи спряха погледа си върху мен с чистосърдечно любопитство. Володя беше стажант лекар на път към Брест. Вероятно беше под двайсет и пет и беше облечен с руско безразличие към външния вид.

– Реших, че сигурно сте тръгнали за гъби – предложи ми парче от кафеникавия хляб, когато седнах до него. – През есента тук растат с хиляди.

В следващия миг – по начин, който скоро възприех за даденост при младите руснаци – вече говорехме за всичко под слънцето: музика, история, природа. Копнееше да пътува. Класическият свят го беше омагьосал още в детските му години. Притежавал няколко скъпоценни тома на Софокъл и мечтаел за потънали в морето колони: за Атина, Тир, Ефес. Когато обаче му описвах тези места, се почувствах мъчително привилегирован, а той придоби тъжен вид. Каза ми, че искал да обиколи света, но не бил ходил дори в Полша.

– Нали разбирате, за нас тук е трудно. Може и да получим разрешение за страните от Източния блок, но отвъд тях – поклати глава. После лицето му светна. – Йерусалим! Според мен трябва да е прекрасно място! Много бих искал да видя Йерусалим и всички онези странни градове. Не съм християнин, но си мисля, че в живота на Христос има нещо много красиво.

рез цялото време, докато говореше, аз усещах как от мен се отдръпва сянка и се разсейва в гората. С нея бях носил и мъгла от кошмари. Вече ми се струваха смехотворни. Изблиците на удоволствие и надежди от страна на този човек ми носеха сигурността, че руснаците са достъпни.

– А също и Исфахан – каза той. – Ходили ли сте в Исфахан и Шираз? И порутените кервански градове в Афганистан! Сигурно притежават странно очарование. [Спомних си Александър Интурист: "Нашите сили помагат на приятелския народ на Афганистан срещу чуждите интервенционисти, които експлоатираха изостаналото състояние на страната".] На снимките планините изглеждат просто неземни, по-красиви от всичко, което можеш да си представиш Никога не съм виждал планина, нито дори истински хълмове. Имах планове да отида в Урал тази година, но нямам пари. Затова отивам в Карпатите. Според мен те не са съвсем планини, но все пак – Постави на коляното си парче черен хляб, което щръкна като възвишение. – Нали разбирате, ние руснаците сме селяни по душа. През целия си живот съм живял в градове и само там има добра работа. Въпреки това – обърна гръб на пътя и впери очи в гората – понякога, особено през пролетта, болезнено искам да избягам. Знаете ли, че нашите гори имат особен аромат през пролетта? Според мен е отчасти от дъжда и отчасти от миризмата на бор. [Александър Интурист: "Боровете трябва да се използват срещу замърсяването. На три метра около всеки бор въздухът е стерилен".] А през есента, особено в просеките между брезите, изникват гъби, както и диви ягоди и френско грозде. През октомври можеш да видиш цели семейства да отиват с кошници в гората. При нас ходенето за гъби е почти болестно състояние

По-късно го видях. За руснаците дивите гъби притежават особена мистика и походите са нещо средно между разходка за здраве и ритуал. В тях се смесва любовта на природата при британците, които берат къпини, и деликатното здравомислие на японците, които съзерцават цветовете. И ако националното дърво на Русия е брезата, то националното й растение е вълшебната гъба, която напъпва в горските сенки. Избуяла е в руската литература, дори в руските песни. Спомням си, че в един от най-трогателните пасажи от "Анна Каренина" начетеният четиридесетгодишен Кознишев отива за гъби с нежното сираче Варенка с намерението да й предложи брак; и двамата изпитват обич един към друг, но вместо това крачат заедно в страх и стеснение, говорят си за гъби, вместо един за друг, и мигът завинаги отминава.

– Ходенето за гъби Ще ми се да мога да ви го обясня – лицето на Володя се озари от онова смътно национално вълнение. – Ето какво е. Отиваш в гората и инстинктивно усещаш дали условията са подходящи за тях. Можеш да го почувстваш. Обзема те странна тръпка. Може би тревата е израснала с подходящата гъстота – или пък слънчевата светлина е точно колкото трябва. Можеш дори да ги помиришеш. Просто знаеш, че тук ще има гъби – изговаряше думата "гъби" със свещенически шепот, – и затова тръгваш напред към сенките – или може би в някоя тясна просека – и ето ги и тях, под брезите! – Протегна ръка насред крехката абстракция и откъсна нещо невидимо от въздуха. – Помирисвали ли сте някога гъба? Отровните имат горчива миризма – но ядливите – никога няма да забравите този аромат!

Продължи да говори за различните видове гъби и техните качества – как растат и къде да ги намериш: изящни бели гъби с шапки като чадърчета, които виреят в боровите гори; червени брезовки със силен вкус, белезникави пънчета и трескави черни петънца, жълти лисички, които растат заедно на снопове; лепкавата тъмна масловка, нежна и сладка. А също и т.нар. опята, които се множат по храстите – "можеш да набереш цяла шепа наведнъж!". Накрая, в късната есен, се появявала красивата гъба със зелена шапка, която е светотатство да се пържи. Всички тези гъби – каза той – могат да бъдат сварени със сол и пипер, подправени с чесън и лук; червените се пържели в масло и се накълцвали на дребни късчета, които се свивали почти до трохи; после цяла зима можеш да ги похапваш с водка.

Поседяхме още малко на банкета и си приказвахме за това-онова. Той отиваше в Брест, а аз – в Смоленск, и нямаше смисъл да се преструваме, че отново ще се срещнем. Тази ефимерност тегнеше над всичките ми приятелства тук. Тяхната съкровеност беше мимолетен триумф над предразсъдъците и страха, които ни бяха изкривявали през целия ни живот – ала никога не можеше да се повтори.

– Само ако бях начело на Политбюро, а ти да беше президент на Америка – усмихна се тъжно той, – веднага щяхме да подпишем вечен мир и щяхме заедно да отидем за гъби!

Никога повече не поставих знак на равенство между руската система и руския народ.