В началото на 2019 г. "Дневник" подновява поредицата на Мария Радева за пътуването й през Империята на инките. Всички по-ранни текстове търсете в рубриката "На път".
В началото на 2019 г. "Дневник" подновява поредицата на Мария Радева за пътуването й през Империята на инките. Всички по-ранни текстове търсете в рубриката "На път".
Кой не е чел книгите на Тур Хайердал и не си е мечтал да попадне в тази част на земята, да попътува със сал, направен от тръстика из искрящо сините води на езерото Титикака?! Великият норвежки етнограф се прочува с експедицията със сал "Кон-Тики" през далечната вече 1947 г., когато пропътува около 8000 км за 101 дни от Южна Америка до островите Туамоту – днес френска Полинезия.
Безстрашният викинг остава в историята с лодките, които построява, и с вниманието, което обръща на културния обмен и теорията си за преселението на народите в тази част от света, която доказва на практика. Знаменателно е, че салът носи името на Бога на слънцето на инките Виракоча, за негов по-стар вариант се смята, че е бил Кон-Тики. (За любознателните: под това заглавие са книгата и филмът за експедицията, които Тур Хейердал създава. Филмът "Кон-Тики" печели награда Оскар за най-добър документален филм през 1952 г.) Дойде и този съкровен и личен момент да попътувам по труднодостъпното и високо езеро. 
Следва нощувка в Пуно – на 3800 м надморска височина, където силно се усеща липсата на кислород. В хотела, вместо да си пият коктейли на лоби бара, хората дишат от кислородни бутилки. За по-закъсалите ги доставят в стаята, ако се налага – идва лекар с по-тежка "артилерия". Във всички хотели в Перу предлагат чай от кока: денонощно и безплатно. Но на сутринта сме бодри и строени, с микробусче стигаме до пристана, където се качваме вече международна група начело с гид Ману в моторна лодка и пътуването ни започна. 
Ману е екзотичен и интересен водач. Той е от близките села - роен и висок, което не е типично за местните, направо си е изключение. Казва, че една от лелите му живее на тръстиките и е от народа урос. Говори много приличен английски, оказва се, че владее свободно и разбираемо няколко езика. 
Запленена съм от луминесцентната светлина и непрекъсната игра на цветовете във всички нюанси на наситено синьото. Уникалната красота на Титикака подкрепя древния мит, че Манко Капак и неговата сестра-съпруга Мама Окьо, основатели на империята на инките, се появяват от тези магични води в Андите. Самото име Титикака е дадено от испанците и се състои от думите на кечуа "кака" – скала, а "тити" - пума –свещеното им животно. Амайра, другият народ, населяващ околността, нарича езерото "Мамакота", а в древността се е казавало "Пукина" от населяващия тогава народ пукина. Така неусетно има-няма 15 минути под напевната реч на Ману, стигаме до нашия основен остров на гости при народа урос. 
Кратката история е, че индианците урос създават свои плаващи острови в езерото преди векове, за да избегнат конфликтите и постоянните набези с живеещите на земята инки. Техните потомци все още обитават пружиниращите четирийсет и няколко острова от местната тръстика тортора, която се използва и за направа на домове и лодки. Двата естествени острова Такиле и Амантани са хълмисти и населявани от гостоприемни индианци, чиито яркоцветни традиционни дрехи и ръчно тъкан текстил са непреодолима примамка за туристите. Няма коли или колела, дори пътища, но внимателно терасираните хълмове говорят за развитите земеделски традиции на двата острова. 
Смята се, че Титикака е най-голямото пресноводно езеро на Южна Америка и второ по площ след Маракайбо, най-високо – 3821 м, разположено на границата между Перу и Боливия. Площта му е 8300 кв. км, средна дълбочина 140-180 метра, максималната - 281 м. Температурата му е постоянна 10-12 градуса по Целзий, но край бреговете често замръзва, особено вечер. В него се вливат повече от 300 реки, които идват от ледниците. Според геологически проучвания преди 100 млн. години Титикака се е намирало с цели 3750 метра по-ниско и е било морски залив. Това се потвърждава и от наличието на морски риби и ракообразни, които го населяват до ден днешен. 
През август 2000 г. италиански водолази и археолози намират на дълбочина 30 м тераса, която представлява крепостна стена, и изсечен от камък барелеф на човешко лице, наподобяващ каменните изваяния в град Тиуанако, на 19 км от езерото. Приблизителната възраст на откритието е 1500 години. Според местните легенди на дъното на езерото се намира град Ванаку. Какви ли други тайни крие това огромно езеро?! 
Стигаме на «нашия» остров. Тук населението е обединено в кооперативи. Всеки остров си има президент и той задължително е жена. Нашата е Олга, типично индианско име ще кажете. Туризмът е един от начините им на изхранване, освен традиционните. Те са малки общности, обикновено няколко свързани фамилии и по график се редуват да посрещат туристи. Отдалече виждаме, че се суетят и приготвят. Посрещат ни и се ръкуват с всеки. Четири жени и един мъж. Облечени в ярки, пъстри дрехи. Със стъпването си усещам пропадане и клатене. Като на понтон, само че хлътващ под тежестта ми. И имам чувството, че ще получа задушаващ астматичен пристъп. Мирише ужасно, от тръстиката се носи прахообразен, наситен с какво ли не, мирис, основно на гниене. Мятат върху отделни купчини тръстика одеала и правят импровизиран амфитеатър. 
Изнасят ни малък спектакъл: как се стои остров – с наслагване на торф и тръстика, един такъв има живот 30-35 години, подновява се с наслагването на прясна тръстика; с какво се хранят - основно с тръстика, риба, яйца и езерни птици; изпяват ни няколко песни и ни канят да разгледаме къщичките и да напазаруваме от импровизираните сергии неща, направени от тях. 
Усещането - показност, режисирана предварително, някои от групата го оприличават на посещение в зоопарк (не е ясно нас ли гледат или ние го разглеждаме). Много ми се иска тези хора да не живеят там, да идват преди нас с лодки, само за да посрещнат туристите. Мизерията е потресаваща. Излишно е да казвам, че няма прясна вода. На въпроса ми къде са тоалетните, ми отговарят, качвали се на лодка и отиват до някакъв остров?! 
Всичко се прави от тортора, дори основната им храна е тръстика. Черпят ни с нея, за смели дегустатори. /Слънчевата батерия е за зарядните на мобилните на урусите - следите на цивилизацията са повсеместни/. Канят ни да се качим на техните атрактивни туристически тръстикови таксита – на два етажа. Хосе – единственият мъж от фамилията, го нарича мерцедес. След въпроса защо именно тази марка, се разбра, че познават само нея. Но чувството за хумор и леката ирония много допада. Групата се качва и отплава до централния остров, където са ги чакали отново сергии със сувенири и печат в паспорта. 
Аз останавам да си поговоря с Мария и нейния съпруг Хосе. Моята адашка и наборка има 6 живи деца, големи и отгледани. Цял живот е била тук. Любезно ме кани да разгледам дома й. Беше боса и чевръсто шляпаше. Тръгнах си с усещанато, че въпреки бедността, суровия живот, и липсата на каквито и да било удобства, е много по-щастлива от мене. 
Поемаме през безкрайното езеро към един от естествените острови - Такиле. Казвам езеро, но през цялото време – а пътят ни беше към два часа без малко, имах усещането, че съм на море: където и да погледнеш – вода, бистра, ярко синя до хоризонта и извън него. Равна и спокойна. От височината и от клатенето повечето туристи заспиват, аз се боря с дрямката – кога друг път ще дойда на това приказно място, и се качвам на палубата 
На острова-резерват ни чака изненада: двеста метра денивелация, което при тази височина си е изпитание. Всяка крачка е трудна, главата ти е празна и се задъхваш. 
Стигаме до семейството, на което сме разпределени да гостуваме. Отново имаме изнесен спектакъл, но наученото е много интересно. Оказа се, че тук мъжете готвят, плетат и перат, жените предат и тъкат. Хората се женят до живот, а преди да сключат брак, задължително живеят 2-3 години с половинката си, за да разберат дали наистина са един за друг. Цял живот носят характерни носии (това е нещо, което ще видим в малките населени места). 
Поднасят ни изключително вкусен обяд, всичко от техни продукти – пресни, в глинени съдове, приготвена в огнище. 
Показват ни как плетат, тъкат, орат и сеят. Това е едно затворено натурално стопанство, в което всичко се взима от природата дори праха за пране с избелване си приготвят от вулканичен камък и местно растение. 
На острова няма течаща вода. В големи пластмасови резервоари им се доставя питейната вода. Всичко е терасирано и грижливо обработено. 
Имаха сватба и бяха нагиздени в най-красивите си носии: мъжете с черни панталони и бели извезани ризи, специални шапчици – сръчно изплетени от самите тях, а жените в силно разкроени черни поли, отдолу с шарени фусти, къси до коленете и пончо за наметки. По пискюлите може да разпознаеш коя е мома, а коя задомена. 
Имахме възможност да посетим и техния магазин с плетки. Бяхме предупредени да не снимаме местните жители, само с тяхно позволение. Ръкостискането тук е размяната на кока, която мъжете носят през рамо в торбички, избродирани и само за това предназначени. 
Интересното е, че островът също е кооператив: земята е на местните жители, но нямат право да я продават. По този начин се ограничават заселването и застрояването. 
Минахме през целия остров по направена екопътека, финансирана от правителството и се качихме от другата му страна на корабчето. 
Ширнала се нереално синя вода - чак до небето, необятен простор, и тишина, близка до абсолюта: това е моят ярък спомен и сбъднат блян от Титикака. 