Откъс от "Разходката на баба Гейтуд"
Един ден Ема Гейтуд казва на семейството си, че отива на разходка, и напуска родното си градче в щата Охайо с кат дрехи и около 200 долара в джоба. Когато отново получават вести от нея, тази 67-годишна прабаба е извървяла 1000 километра по 3500-километровата Пътека на Апалачите – най-дългия непрекъснат пешеходен маршрут в света.
След поредица от вълнуващи срещи, опасни терени и неравни битки със стихиите през септември 1955 г. тя се изправя на връх Катадин в щата Мейн, където заявява: "Казах, че ще го направя, и го направих".
Номинираният за "Пулицър" журналист Бен Монтгомъри получава изключителен достъп до личните дневници на Гейтуд, пътните й записки и кореспонденцията й. Той интервюира живите членове на семейството и хората, които е срещала по пътя, за да отговори на въпроса, който мнозина си задават: "Защо го е направила?". Книгата от днес е на пазара.
Откъс от книгата "Разходката на баба Гейтуд" от Бен Монтгомъри, издателство "Вакон"
За първи път разбра за пътеката в един лекарски кабинет в родния й град , беше в стар брой на "Нешънъл Джиографик" от август 1949 г., и материалът в 19 страници, изпълнени с цветни снимки, бе прозорец към едно различно място. Снимките показваха малко мече, прегърнало едно дърво с туристическа маркировка; голи до кръста мъже, които се катерят по обрасли с лишеи скали над линията на дърветата; млади планинари, качили се на скали при пролома Шербърн във Вермонт; туристка, която преодолява пукнатина близо до планината Беър в щата Ню Йорк. Прочете, че турист в "Грейт Смоуки Маунтинс" погледнал в дълбините на един каньон и видял мъж да прекопава царевична нива. От стръмните урви падината изглеждала непрестъпна, затова туристът извикал: "Как слезе там долу?". "Не знам – чул отговор – тук съм си роден".
Прочете, че "ободряващата и предизвикателна за изминаване пътека" е широка колкото голям камион, храната се намира лесно, а крайпътните подслони са в изобилие, разположени на един ден пеша.
"Пътеката на Апалачите" позната като П.А., е обществен път от ранга на седемте чудеса на природния свят – възторгваше се статията. – По нея може да преминете от връх Катадин, откъдето се вижда Канада, до планината Огълторп, която се издига над далечните светлини на Атланта."
Старицата остана запленена.
"Създадена за радост на всеки в добро здраве - продължаваше статията – П.А. не изисква специални умения или опит в катеренето."
През 1949 г., когато статията беше публикувана, по официални данни само един човек – 29-годишен войник на име Ърл В. Шафър, бе прекосявал цялата пътека без прекъсване. През седемте години след славния му поход само още петима бяха повторили постижението. И всички те бяха мъже.
Ема възнамеряваше да промени положението.
"Мислех си, че макар и да съм на 66 години – щеше да напише по-късно в дневника си – ще опитам."
Не каза на никого за плановете си и събра каквото тя смяташе за жизненонеобходимо, а не каквото се предполагаше, че човек трябва да вземе на 3300-километров поход. Предшествениците й бяха тръгнали по пътеката със специално поръчани туристически раници, спални чували, палатки и туристическа посуда. Не и Ема. Малката й чанта тежеше около осем килограма.
Докато се подготвяше за петмесечното пътешествие, бе станало юли, затова бе решила да тръгне от север и да върви на юг. Хвана автобуса в 6:15 ч. от Грейхаунд в окръг Галия до Питсбърг, оттам се качи на "Ню Йорк Експрес" до Манхатън, а после на още един автобус до Огъста Мейн, и пристигна рано на следващата сутрин. Качи се на поредния автобус от Огъста до Бангор и се регистрира в хотел "Пенобскот", където пренощува и плати на рецепциониста 4,50 долара.
На следващата сутрин, 10 юли, си взе такси до лагера "Питман" и пристигна към 10:30 ч., а послеизкачи връх Катадин – северната начална точка на пътеката. След три часа и половина вече беше слязла, тъкмо преди да се смрачи. Една млада двойка я почерпи с варени кренвирши, печен грах с меласа и солено свинско. После разстла одеалото си и се унесе в сън под подслона при къмпинга край катадинските водопади, където потоците пеят през нощта.
На следващата сутрин, преди слънцето да надникне над долината, тя остави куфара си при един парков надзирател, даде му един долар и го помоли да го върне обратно в Охайо. А после се отправи към лагера "Йорк" – спортна хижа на западния бряг на река Пенобскот. След няколко километра си даде сметка, че е взела твърде много дрехи, затова изпразни чантата си, напъха излишното в една кутия и помоли хората от лагера "Йорк" да я изпратят обратно в Охайо.
Оттам вървя около 20 километра до езерото Рейнбоу, където едно мило семейство в къмпинга я почерпи с печено говеждо и пай. Тя реши на следващия ден да си почине и остана за още една нощ.
На другата сутрин тръгна рано. Щом стигна до един изгнил от климатичните условия знак, пое грешната посока. Не знаеше, че Пътеката на Апалачите е маркирана с бели ивици, и в крайна сметка доста се откони от курса. Малко преди обяд излезе от гората, озова се на обрасла с орлова папрат поляна и осъзна, че е изгубила пътя. Час и половина търси из пущинака, но не успя да открие пътеката. Качи се на една открита могила, накладе си огън и легна на земята. Засвирука си и лекичко запя, а после загриза стафидите и фъстъците , които беше взела.
"Не ме интересува дали това ще е краят ми – написа в дневника си. – Не е по-лош край от който и да било друг."
Повече информация за книгата "Разходката на баба Гейтуд", издателство "Вакон".