Румяна Христова и фоторепортерът на "Дневник" Георги Кожухаров ще ви разкажат за своето пътешествие до остров Сокотра - едно от най-изолираните, красиви и мистични места на планетата.
Румяна Христова и фоторепортерът на "Дневник" Георги Кожухаров разказват за своето пътешествие до остров Сокотра - смятан за едно от най-изолираните, красиви и мистични места на планетата. Двамата автори успяват да го достигнат след тридневно нелегално плаване на малък, дървен товарен кораб. Тъй като достъпът за журналисти е забранен, те се представят за студенти по антропология и успяват да запишат и заснемат част от невероятния живот на острова.
На снимката: Част от плажната ивица с Арабско море. Сокотра често е наричан "райско място" заради тюркоазено синята вода и красиви плажове. Той се намира в северозападната част на Индийския океан, по-близо до Сомалия, но принадлежи към Йемен.
"Приятелю, утре сутрин има кораб за Сокотра". Това изречение прочетохме за първи път още преди да излетим от Дубай за Салала, Оман. Въобще не подозирахме, че следващите 9 дни ще получаваме подобно съобщение всяка сутрин и корабът все няма да може да натовари безценния си товар от чували с цимент и нас самите и да потегли за острова.
На снимката: На вахта. Моряците бяха сигурни, че няма опасност от сомалийски пирати, защото от години не е имало инциденти с тях в тази част на Арабско море - "те не нападат малки кораби" .
Срещу $200 на човек, предпазлива комуникация с пристанищни агенти, хора от Йемен и предупреждения да не задаваме много въпроси успяхме да се качим на малък товарен кораб.
На снимката: Капитанът на кораба наблюдава как част от екипажа вечеря на палубата.
Гемията превозваше чували с цимент и няколко автомобила за острова. Плаването продължи три дни и три нощи. През трите дни живяхме в компанията на 12-членен индийски екипаж, който учтиво ни предостъпи част от палубата на кораба, където да спим. На борда живееха и стотици хлебарки и поне пет плъха, които също се държаха много любезно и отмъкваха от храната само толкова, колкото им беше необходимо. 
На острова не можем да се придвижваме свободно – няма никакъв транспорт като таксита и автобуси, а и да имаше, на чужденците им е забранено да напускат столицата Хадибу, без да са придружени от местен.
Правило, което по думите на местните е наложено от саудитците, които контролират пристанището и летището на острова. Поради тези обстоятелства през цялото време ще бъдем придружавани от висок, смугъл мъж с голяма усмивка, който от съображения за сигурност ще наричаме Иса.
На снимката: Иса се любува на пейзажа към Индийския океан от острова.
С нескрит ентусиазъм Иса ни споделя, че корабът, който доставя кат от континенталната част на Йемен, също е пристигнал. Пазарът е единственото място, където е разрешена продажбата на растението. Знаехме, че кат е растение с леки наркотични свойства, чието разпространение и употреба са легални само в Йемен и Сомалия. Иса ни каза: "Можем да дъвчем кат по-късно, ако искате, много добре действа. Ставаш един такъв активен или пък те отпуска. Но трябва да го дъвчете поне 4-5 часа. Да отидем по-късно за кат, защото корабът този път закъсня и хората са малко полудели и е голяма блъсканица сега там."
На снимката: На опашка за кат.
Когато отиваме при лагуната Детуа, ни посреща възрастна жена, с лице, покрито с жълта забрадка на цветчета. Сядаме на сянка и докато отпиваме чай, жената ни се представя като "кралицата на острова". Нарича себе си така, защото живее в едно от най-райските кътчета тук. Земята принадлежи на семейството й от поколения, но тя едва не я изгубва в съдебен спор. След два месеца престой в затвора съдът отсъжда в нейна полза. Салма е родена в пещера на няколкостотин метра от сегашната си къща. Харесва й да живее като предците си, близо до морето, да лови риба и да се грижи за стадото си кози. Разхождаме се и по плажа. Салма вижда стръкче свежа трева и спира да го откопае: "Ще го преместя в градината, да не го изядат козите." Когато я питаме дали би продала земята си на някой голям инвеститор, тя размахва ръце в отказ и показва с жест, че по-скоро би си отрязала главата. За правителството на Йемен казва: "Слабо е, затова се управлява отвън, от Саудитска Арабия и емирствата." Смята, че влиянието, което идва от континентален Йемен и "отвън", е пагубно за традициите и културата на острова. На снимката Салма ни показва плажа пред дома си. 
Същия следобед се срещаме и с брата на Салма, който все още обитава пещерата, където са живели неговите предци. Мохамед ни посреща заедно със сина си. За семейството си е устроил къща в близкото селище, но той все още не може да се откъсне от стария си дом. Вървим по скалистия бряг покрай морето. Мохамед и малкото му момче крачат боси по острите камъни и бързо се катерят по стръмните склонове. Достигаме до широкия, сводест вход на пещера.
Мохамед е наредил стъпала от големи камъни, а за парапети е използвал две ребра и челюстите на кит. В сянката на пещерата е прохладно, а гледката която се открива е магическа. Усетил възхищението ни, Мохамед ни споделя: "Докато бях в Сана, вечер когато си затворех очите, виждах това място, тази гледка". "Тук се срещат и джинове, те понякога са жени, понякога мъже. Много мои близки са ги виждали."
Мохамед ни води до ниша пълна с човешки кости и черепи. Разкава ни, че преди хората, които са живели в пещерите са били толкова немощни и недохранени, че когато някой умре, го оставяли в тази пещера, защото нямали сили да го погребат. Докато държи един от черепите ни, казва, че езикът и културата на Сокотра няма да изчезнат: "Дори и някоя жена да се ожени за чужденец, тя ще продължи да учи децата си на обичаите и езика на Сокотра". 
На метри от дома на Салма и пещерата на Мохамед стари съветски танкове, останали от времето на съветската окупация на острова, още стоят на плажа с дула, обърнати към морето. 
На плажа до рибарските лодки се заговаряме с две момчета на възраст 15 и 17 години. Те са седнали на пясъка и умело разфасоват големи риби, върху стар, вече напоен с кръв куфар. Разказват, че са спрели да ходят на училище, а се учат на занаят.
"Баща ми е рибар. Искам и аз да стана рибар. Харесва ми. Никога не бих живял на друго място освен Сокотра. Днес от сутринта продавам риба и изкарах 7 долара."
На метри от момчетата, без никакви притеснения, десетки египетски лешояди сладко похапват с изхвърлените рибешки глави.
Докато пътуваме, ни прави впечатление, че земята в близост до морето и плажната ивица е разчертана с ниски каменни огради. Маркираните имоти засега стоят празни, но подсказват за бъдещи инвестиционни планове. Минаваме покрай строителни обекти и няколко нови сгради. Пред всички има табели с флага на Обединените арабски емирства. Питаме Иса защо, а той ни обяснява, че от емирствата отдавна подпомагат финансово острова.
Привечер отново се връщаме в Хадибу. Десетките магазинчета са отворили врати. Клаксони, викове и множество мъже в поли се шлят по улиците. 
Контрастът, с който се сблъскваме в града, е стряскащ. Навсякъде се въргалят всевъзможни боклуци - пластмасови отпадъци, развалени и изхвърлени плодове и зеленчуци, кожи от одрани кози. И кози.
Навякъде скитат стотици кози. Пуснати са на свободна паша из града, но за жалост единственото, което могат да намерят за преживяне, са кашони и боклуци, като явно кашоните са считани за особено питателен деликатес.
По улиците бродят главно мъже, препасали гордо големи шалове около кръста си, които са омотани така, че да оформят пола. Това е традиционното мъжко облекло на острова. Понякога е допълнено с модерни аксесоари, като затъкнат в полата смартфон и кутия цигари или пък традиционнен голям нож за колене на животни.
Явно поради липсата на джобове много от хората носят ключовете на врата си, а някои потомци на африканци с по-къдрави коси затъкват всевъзможни малки предмети в тях – клечки за зъби, химикалки, отново ключове.
Основното препитание на местното население се състои от риба, козе месо, козе мляко и ориз. На снимката е пазара за риба. 
Животните се продават живи или пък ги колят на място. На пазара за месо се бутат мъже, гушнали по някоя коза с превързани очи, които настървено се опитват да я продадат на добра цена. Ако не успеят да сключат изгодна сделка на пазара, тръгват да обикалят по няколкото ресторанта в града, където нахълтват през масите и започват пазарлък със собственика.
На снимката: Търговци предлагат коза и риба в най-луксозния ресторант на острова.
Рано на следващата сутрин отново потегляме на север от града. Иса иска да ни покаже родното си място. Семейството му живее в малко селце в планината, на около час от Хадибу. Само допреди 10 години всички заедно са живели в една от пещерите в местността. "Само за 10 години животът ми се промени толкова много," ни споделя Иса. Той е на 30 години. Оженил се е на 17 за братовчедка си, по воля на родителите си. Имат 4 деца.
На снимката: Дървета наречени "пустинна роза" или "дървета бутилка". Местните обаче ги наричат "безполезните дървета", защото не стават за огрев и козите не ги ядат.
Селото е разположено на платото Диксам, чиито хълмове са покрити с драконови дървета и "пустинни рози", растителни видове които не се срещат никъде другаде на Земята. Поради тази причина драконовите дървета са изобразени на герба на Сокотра и може би са първата асоциация на всеки, който е чувал за острова.
На снимката: Единствената гора с драконови дървета в света.
Иса не изглежда ни най-малко изморен от тежкия, прашен преход сред драконовите дървета. Докато ние почиваме под дебелата сянка на едно от драконовите дърветата, той ловко се покатерва отгоре му. Провира се между гъстите, дебели клони и припявайки си, започва да бели кората и да отчупва малки парченца от ценната, рубиненочервена смола. Векове наред местните продължават да събират смолата. Използват я за лек, тъй като има силно кръвоспиращо и антисептично действие.
След като събира задоволително количество, Иса с няколко скока се озоваа отново на земята и присяда до нас. Разказва ни за острова, за промените, на които е бил свидетел. Според него манталитета и бита на хората не са се променили много. Надява се, че в бъдеще Сокотра ще излезе от изолацията си и ще посреща хора, които искат да посетят острова заради неговата природа.
На снимката: Иса докосва дървото и запява песен, преди да се качи на него, за да събира смола.
В дивото няма млади дървета. Изследвания показват, че възрастта на повечето е около 600 години и откакто се занимават с тяхното изучване, изследователите разбират, че те изчезват изключително бързо. Защо дърветата умират, все още никой не знае. Някои предполагат, че е заради промените в климата, други - че е заради козите, които като истинска напаст излапват всяка свежа зеленина на острова. Имало е няколко проекта съвместно с европейски университети, но откакто избухва войната, те са спрени. 
Вечерта се озоваваме на хълм, покрит с мистериозни гиганти. Пейзажът е наистина сюреалистичен. Драконовите дървета протягат разкривените си сухи клони към небето, а единствената зеленина е по върха на дървото – всеки клон завършва с туфа, остри, жилави листа. 
Избираме да направим лагер близо до къщата на семейство бедуини. Канят ни на вечеря. За да ни посрещнат подобаващо, колят малко козле. Присядаме навън, където вече е запален огън, на който се вари месото. Нашия домакин взима тенджерата и като най-старши започва да чисти кокалите, след което ги сервира като предястие. На тразпезата сме с Иса, внука на семейството и техен гост.
Всички започват да ровят и избират кокалите, изсипани на метален поднос, трошат ги и осмукват костния мозък, сладко глозгат хрущялите. Изпиваме и по една чаша възсолен бульон. След тази прелюдия домакинята донася голям поднос ориз и отново се оттегля в къщата. Поливат ориза с прясно издоено козе мляко и избитото от него масло. Най-възрастния се заема да реже късчета месо и ги хвърля върху ориза. Всички започват лакомо да се хранят. Не използват прибори, а гребат с шепи от голямата тава. Попитахме дали може да снимаме но разбрахме, че няма да е удобно. Но по едно време възрастен мъж до огъня се съгласи да позира за снимка.
Повечето хора на острова живеят много бедно, но никога не се оплакват. За семействата живеещи отдалечено от по населените места изключително ценни са пластмасовите бутилки. В тях те могат лесно и удобно да наливат и съхраняват козето мляко, но не могат да си позволят да си ги купят. На снимката дете позира с празни пластмасови бутилки от минерална вода, които носехме със себе си. Попита ни дали можем да му подарим и химикалка. 
На острова от десетилетия се води така наречената "война на поетите". Те не пишат за любов или за живота, ами за политика. Войната се състои в това даден поет да провокира друг поет с различни политически убеждения да му отговори и накрая един от двамата да победи.
На снимката: Биали в превод "чистия" - възрастен поет на над 70 години, който живеее сам в къщата си заедно с козите. За него най-важното нещо е мирът и това, че скоро ще започне да вали и всичко ще стане зелено.
Това място от снимката местните наричат сърцето на Сокотра, защото тук се срещат Индийският океан и Арабско море. Този остров, описван още от Марко Поло като земя на мистици, джинове и чудотворни растения, е на прага да направи важни стъпки в своето развитие. Легенди разказват как местните са можели да правят острова невидим за нападатели. Днес на него Емирствата и Саудитска арабия са установили контрол и бъдещето на острова зависи от тези държави.
Мечта за много пътешественици, островът продължава да бъде почти недостъпен. Мнозина от обитателите му са омаяни от новостите по света. Тук найлонът е издигнат в култ в столицата Хадибу. Все повече хора успяват да си докарат на острова автомобил, но правила за движение няма. Вече в града има ток, който е произведен от дизелови двигатели. Сокотренският език не се учи в училищата. Всеки на острова носи белези от жигосване по врата си, защото преди това е бил обичаен начин за лекуване на болести. Днес има болница, в която има и зъболекар.
Ние сме единодушни, че тук живеят най-честните и добри хора, които сме срещали. А както те самите казват: "Ние сме още в началото".
Проектът "Сокотра - Земята преди време" е осъществен с помоща на MRG - Minority Rights Group.
Текст: Румяна Христова, снимки: Георги Кожухаров (lens2lens)