Планинското лице на Гърция.
По традиция повечето българи ходят в Гърция на море. Любителите на планините обаче знаят, че тази страна е получила много и извън чудната крайбрежна ивица и то далеч не се изчерпва с планината Олимп и обсадения непрекъснато неин най-висок връх Митикас.
Отклонението от магистралата за Атина вдясно към град Йоанина разкрива много зеленото, макар и след горещо лято, лице на южната съседка на България. Там е езерото Павмотида. В него има малък остров - Ниси, до който се стига с малко корабче, тръгващо близо до мястото, където са наредени едно до друго множество заведения с гледка към езерото и малкото площадче със сергии, които по това време на годината предлагат печена на жар царевица. Която посетителят може да сподели с лебедите в езерото.
Градът е сгушен до езерото, но отвсякъде е буквално обграден от планини, които оформят наричаният гръбнака на Гърция планински масив Пинд. 
При наличие на време човек може да се разходи из някогашните владения на Али Паша. Той е избягал на островчето Ниси, където е обезглавен. После е погребан до една от съпругите си в съседство с джамията Фетие, която и до днес се издига в рамките на крепостта. 
През Средновековието наричаната още Янина е столица на полуавтономното господарство на Али Паша, който е владял повечето от западна Гърция и цяла днешна Албания.
Наблизо е пещерата Перама с красиви образувания. Снимките вътре са забранени, но си струва да се види.
През Йоанина минава пътят към една от доста популярните сред планинарите в България вече планина Тимфи. Пътьом заслужава известно внимание миниатюрният каньон на потока Рокови. 
Следва достигането до селцето Микро Папиго. 
Оттук тръгва пътеката за хижа "Астрака", сгушена под едноименния връх, който издига мощна снага над нея. До нея се стига за около 3 часа (без почивките) при преодоляване на немалка денивелация. В горещо време този преход струва повече усилия. По трасето има разположени четири чешми, равномерно разпределени, но не може да се разчита 100 процента, че ще има вода. 
Пристигането в хижата, на която трудно може да се посочи аналог по чистота, следва инструкция за правилата в нея. Хижарят си има въведена и строга организация за приготвяне на храната, която и ожесточен спор не може да промени. Осветлението угасва в 10 ч. и дотогава всички чинии и чаши трябва да са върнати и като цяло всички да са си легнали. 
На по-малко от час от хижата с първо плавно спускане, а после с малко изкачване се достига до емблематичното за района езеро Драколимни. Името му идва по названието за малки, черни гущери (дракони), които човек човек да срещне и далеч от водата да се припичат по крайпътните камъни. 
Официално се наричат алпийски тритони. 
Драколимни, сгушен в обятията на Гамила - най-високия връх на Тимфи. 
Местните диви кози не са плашливи като тукашните и много дълго наблюдават планинарите преди да продължат по пътя си. 
Трябва да се отбележи, че маркировката в района не е точно очевидна и човек трябва да разчита и на други начини да се ориентира. Това в пълна сила важи за трека от хижата до най-високия връх в планината - Гамила и съседните Гамила 2 и Стома. От тук ако мъглата не реши да обвие всичко, се открива гледка отвисоко към езерото Драколимни и околните отвесни склонове. 
Мощната снага на Астрака и езерото Ромпози, което все още осигурява вода за пиене за пасящите в околностите крави и коне, но явно върви към зъсушаване подобни на езерата в подножието на хижата, които отдавна са погълнати от сушата и върху тях сега пасат стадата. 
А незнайни посетители са оставили своите послания под формата на подредени камъни. 
Ако туристът има късмет, ще види срещу себе си зашеметяващата гледка, предлагана от планините на Северен Пинд и Смолика. 
Ако - не, ще трябва да се примири, защото нищо друго не може да направи. 
Липсата на вода е най-очевидното при разходките из Тимфи есен. 
Напролет сигурно картината е различна. Особено за каньоните в околността, по чието дъно сега човек може да се разходи. От сърцето на Тимфи пътят към големия каньон Викос минава през един по-малък - Мега Лакос. 
Отвсякъде ви обгръща красотата на тази планина, макар в очите на някои черногледи да изглежда като лунен пейзаж. 
Недалеч оттук, в района на селата Калугерос и Кокори, се намират два красиви моста, които прехвърлят между двата бряга на несъществуваща поне в момента река. 
Построени са през 19 век и са архитектурна емблема на областта Загори. 
Между двата моста се стига или по асфалт, или за километър и половина по леглото на реката. 
На слизане от Тимфи в посока каньона Викос пътят може да ви отведе до село Кепесово. Днес покрай него минава асфалтово шосе, но до средата на 70-те години не е имало асфалтова връзка със света. До него и от него е водела стройно изградена каменна пътека, която се вие като змия по склона, разкривайки галещи окото гледки към скалите, обсипани със зеленина. 
По улиците на живописното село Монодендри започва трекингът към каньона Викос. 
Целият му "пръстен" може да се обиколи, но трябва време, за да бъдат изминати 80-те километра. 
Дълбок е 900 м и широк 1100 метра и е издълбан в снагата на Тимфи от реката Войдомати. 
Табели указват, че с размерите си е вписан в книгата на рекордите през 1997 г. "Гинес" като най-дълбокия каньон в света. 
По трасето от Монодендри до село Викос пътеката е около 12 километра, по която човек застига говорещи на всякакви езици. 
Трасето е най-разнообразно, но в този участък пътеката не върви по самото дъно на пресъхнала по това време на годината река. Тук има по-високи от човешки ръст камъни, а на места потънала в мъх гора доставя хлад на преминаващите туристи. 
Единствената вода се вижда малко преди стръмната пътека да изведе до самото село Викос. 
От едното му крайче се разкрива зашеметяваща гледка към каньона, а тук българска реч се чува не само от туристи, но и от стопанката на една от кръчмите, от която можете да очаквате специално внимание и вкусни гозби по стари каракачански рецепти. 