Преди да стигнем основната цел на поредния дневен преход се отбиваме в градчето Сантана. Следва кратка фотосесия пред типичните къщички на Мадейра, украсили хиляди пощенски картички.
Продължава пътеписът на Мария Радева из планинските пътеки на Мадейра. Предишните публикации за Острова на цветята четете в рубриката "На път".
Лаурисилва – Сантана / Илха
Преди да стигнем основната цел на поредния дневен преход се отбиваме в градчето Сантана. Следва кратка фотосесия пред типичните къщички на Мадейра, украсили хиляди пощенски картички.
Малкото градче има и музей на историята. Навсякъде се срещат къщички-библиотеки, където можеш да оставиш списание или книга и да си вземеш други. 
Сред трудни серпентини на пътя колите ни оставят на 1200 м надморска височина в началото на парк, чието име в превод означава "Зеленият казан". 
Днешният преход е сред най-красивите и тайнствени – тръгваме през тропическа гора. Началната ни точка е горското стопанство – къща Куеймадас, преминаваме по дължината на скалните стени, после ще продължим нашия път през една първична гора, тип лаурисилва (Laurissylva), вписана в листа на ЮНЕСКО. 
Времето е на дъжд. Мрачно, топло, задушно и влажно. Спуска се мъгла от гъсти изпарения - мараня-дъжд, но атмосферата придава тайнственост на похода. И да ви кажа, добре че видимостта не е голяма, защото вървим по тясна пътека – от една страна отвесни скали, обрасли с надвиснали буйни растения, а надолу.. надолу е откос и мъгла и не виждаме края. Което е успокояващо. 
Понеже е събота, пълно е не само с туристи, но и с местни - цели семейства, тръгнали на разходка. Пътят е много тесен и трябва да се притиснеш до стената, за да се разминеш. Отстрани до скалите по дължината на пътя тече "левадас", пълен с бистра вода. В бързея плуват риби – големи и малки. 
Целта ни днес е да стигнем водопад, обграден със зеленина и отвесни скали. Всъщност каналът е издълбан в скалата, а пътеката е бетонирана и обезопасена с два реда стоманени въжета. 
От двете страни гледката се сменя. По скалите цветя, папрати и мъх, ту отвесни, ту леко скосени. Сменят се цветове и аромати. В канала рибите се стрелкат, изплашени от сянката на преминаващите туристи и преодоляват течението на водата с невероятна бързина. А от другата страна, отвъд въжетата гората постепенно остава надолу, под погледа. 
Пред очите ни се очертават силуети на хълмове, потъващи мистично в сиво-бяла пара... Влагата е толкова много, че се чудим това мъгла ли е, или сме вътре в облаците. 
Всичко е спокойно, тихо. Бяхме предупредени, че по пътя ще има тунели, издълбани в скалите. Включваме челниците и вървим с блещукащи на главите лампи. В тунелите е влажно и дебнат изпитания. Трябва да гледаш къде стъпваш, защото е неравно, хлъзгаво и с локви. Но и стените и таваните, също поднасят неприятни изненади. 
На места каналът става дълбок повече от метър и половина, от другата страна на въжето е пропаст, покрита с растителност и ние вървим по пътеката и се разминаваме с други хора, които вече се връщат. Един от нашите французи пострада в опит да предупреди, че таванът е нисък, си удари главата. Когато излязохме от тунела, видяхме, че здравата тече кръв от темето. Превързахме го. Спря се група да предлага помощ. Тук всички си помагат. 
Колкото повече приближаваме водопада, толкова повече усещаме, че мъглата се превръща в тропически дъжд. И това ако не е късмет? А водопадът!? Той е дълга сребърна лента, която се спуска по зелена стена от небето. 
Стената всъщност е почти кръгла. Намираме се в огромна зелена яма. Сега разбирам защо името на парка е "Зеленият казан". Вътре в казана сме, водата пада, дъждът вали и се чудя да се пазя от дъжда или да снимам, или просто да се наслаждавам на това божествено място. Избираме по малко от всичко и тръгваме да търсим сухо място за пикник. За познавачи – много прилича на Райското пръскало – 124.5 м, но е поне два пъти по-дълъг. 
Аз вече съм с дъждобран. Пълно е с китайци, от които не може човек да се добере, за да си направи фотосесия. Валери, разбира се, вече е намерил закътано място. Хапваме, стопляме се с по чашка нашенска ракия – явно доста се е запасил, защото винаги има под ръка по напръсник за всеки от нас, и поемаме обратно. Междувременно дъждът е спрял, а дърветата обвити в изпарения - красиви и мистични. Връщаме се отново през тунелите по тесния път. Сега хората са още повече и разминаването е все по-трудно. Стигаме до табелата, която сочи пътеката към селото, където сме отседнали. 
Днес ще слезем пеша до там. Гората е мокра, пътеката хлъзгава, ходенето бавно и внимателно. Но последните километри изминаваме през необичаен път. От двете страни на пътеката стените са високи и отвесни, изкопани в камениста глина, целите покрити със зелен мъх. Нещо като дълбока писта за бобслей. 
Сякаш се движим в зелени тунели, но без покрив. Сякаш сме във фантастичен филм и всеки момент ще срещнем приказен герой или неземно същество. Опитах да снимам, но не успях да уловя това усещане. 
Едва дотътрили се по стръмния улей до безупречното асфалтово шосе, ни посреща местният оркестър от поне 40 музиканти. В селото от седмица се отбелязва местен религиозен празник. Всичко е украсено с живи цветя: до средата са окичени колоните на стълбовете за улично осветление, арки с гирлянди от уханни растения. Малко прилича на нашия "Св. св.Кирил и Методий" от 40-те години на миналия век, както са ми разказвали моите родители. 
Като разбра, че сме българи, диригентът ни поздрави с класическа бразилска мелодия за любовта. Опитваше се да ни говори на развален английски, но като се разприказвахме и разбра че сме българо-френска група, заговори на отличен френски. И по този повод ни изсвириха и една френска песен. Беше много мило.
Застанали в кръг, с униформи, от 15 до 60 годишни всеки нарамил инструмента си, вдъхновено свири. Оказа се, че се придържат към традицията да поздравяват с песен всеки, срещнат по улицата. Задачата не им е лесна, имайки предвид голямата денивелация и разпръснатите къщи, а до селския мегдан си е път, поне 30-минутно ходене по силен наклон нагоре. Благодарихме им от сърце. Този ден беше празник за сетивата: от очите до душата.
Ашада де Тексейра, Пико Руиво
Добре, че колите ни качват до Ашада де Тексейра. Пътят е серпантини и остри завои с голяма денивелация. Взимаме си довеждане с нашите гостоприемни домакини, които ни посрещнаха като роднини. Започваме преход по билото до Пико Арейра -1818 м. Красиви остри зъбери се редуват с червеникава почва и гъста растителност, а до където стигне погледът се реят долини, приютили китни селца.
Така неусетно стигаме до върха, доста стръмен и каменист. Следва добре трасирана пътека ту нагоре, ту надолу по билото. Целта е изкачване на най-високия връх Пико Руиво -1862 м. До него пътят е кратък, денивелацията неголяма и го изкачваме лесно. Следват снимки, на панорамата, на групата, с телефоните ни, с фотоапаратите. За да документираме българо-френската дружба. 
Дългият път към другия връх минава през платото: начупени хълмове, някои тъмни, почти черни, други обрасли със зелен мъх, но в такава плетеница от форми, каквато може да извае само природата. От другата страна е океанът, но вместо него виждаме белия пух на облаците, разстлан като мека покривка. Бялата пара се издига и между вулканичните хълмове и всяка минута пейзажът се променя. Водачът ни показва кръгъл бял купол, кацнал на висок връх насреща, който е нашата цел. 
Пътеката е като алея, покрита с камъни, множество стъпала и въжени парапети. Оставаме с впечатлението, че щом до тук е леко, така ще е занапред. Всъщност има два пътя до Пико Арейра. По-краткият е наистина лек. Но за жалост - затворен поради свлачище. Пресичаме билото и преминаваме местност, където е пълно с мъртви дървета - сиви, безжизнени, сякаш от камък. Красива, но тъжна картина. Следва леко изкачване, за да се прехвърлим отново от другата страна на хълма. Тук вече виждаме, че ни чака стръмно спускане. Стъпалата са метални, стабилни и здрави. Но... много! 
Разминаваме се с голяма група възрастни французи. Сигурно над 40 туристи. Изчакваме ги долепени до скалите и слушайки тежкото им дишане си казваме: добре, че сме надолу. И слизаме, слизаме...слизаме... Пътеката се вие по хълма, виждаме хора, които вървят по съседния. Постепенно сглобяваме пъзела и ни става ясно, че ни предстои доста път с голяма денивелация. 
По стълби, по пътека, издълбана в скалите, през тъмни тунели, през ветровити места или на завет. Зад една скала виждам бялата сфера на Пико Арейра. Струва ми се близо. После виждам пътеката и разбирам, че има още доста стъпала, главно нагоре. Сещам се за групата французи. 
Става ми ясно, че в която и посока да се измине маршрутът, все се изкачват и слизат стъпала. Много стъпала. Лесно няма. Затова пък всяка крачка си струва, всяко тежко вдишване и издишване е зареждане. 
Последните 200 метра са кошмарни. Както се пошегува нашият водач, кръстил е този участък "Стълби към небето" на хит на известна рокбанда. Най-сетне ето я сферата /астрономическо съоръжение/, - оказва се, че може да се стигне с кола без напрежение – двойка елегантни възрастни англичани се снимат на върха. 
Безупречно белите панталони и подредената прическа на дамата подсказват, че кола ги е докарала и те просто се разхождат преди вечеря. Видът ми явно ги стряска и ме питат дали е трудно. Казва им трудно, но не невъзможно. Заслужила съм си бирата. 
След невероятни гледки и адреналин, по колите и след стръмно спускане по серпантини ето ни във Фуншал. Това е новата столица на острова, който има статут на самостоятелна територия към Португалия. Дори си имат местен парламент. След кратка почивка се спускаме из красивите тесни улички на града, време е за вечеря.
Текста за Фуншал очаквайте идната сряда.
