Покривите на къщите им са предимно светлосини или бели и така ти се струва, че всичко около теб е небе или е покрито със сняг. Червеният сигнал на светофара свети с формата на сърце. Пътищата им са двулентови, карат с не повече от 90 км/ч., нямат нито магистрали, нито железници, нито пък им трябват. Летните нощи са слънчеви, а плажовете - антрацитени. Като в Андерсенова приказка в полята се разхождат ята от лебеди, а като в роман на Мураками - странни овце. И странни коне, бих добавила, но това може би е подтик към следващ роман.

Става дума за Исландия - страна нечлен на ЕС, нито на еврозоната, в която влизате без проверка на паспорта, защото е в Шенген. А каква е валутата й можете и да не научите, защото физическите пари са рядкост и навсякъде, включително в тоалетната, се предпочита да платите с банковата си карта.

С население от 400 хил. души (2024 г.) и територия, съпоставима с тази на България (103 хил. кв. км), Исландия е една безлюдна страна. Можете да пътувате десетки километри без да се разминете с друга кола, подминавайки тук-там малки, боядисани в ярки цветове, спретнати къщички без да забележите техните обитатели.

Годишно всеки исландец произвежда 83 хил. долара, четири пъти повече от средния българин. Мимолетното впечатление обаче е за семпъл и природосъобразен начин на живот с ниски постройки, електрически автомобили, умерено темпо, оскъдно слънце и много пара и пушек.

Години наред Исландия с нейните дълги полярни нощи, непредвидими вулкани и високи цени не беше особено популярна сред туристите. До степен, местните власти да започнат програма за привличането им като обещаваха безплатно настаняване за презокеанските пътници, които решат да прекъснат полета си за ден в Рейкявик. И това, както и периодът в който страната се заявяваше като икономическият тигър на Европа, изглежда е дало резултат. За последните десет години Исландия е удвоила чуждите си туристи, които днес достигат 2.4 млн. души годишно - шест пъти повече от населението. Близо 30% идват от САЩ, всеки десети е от Великобритания, следват Германия, Китай, Полша. Данните са от сайта на местния туристически борд.

Днес туристите търсят и виждат романтиката в снимките на фона на естествените декори на "Игра на тронове" и клипове на Бьорк и Джъстин Бийбър. В Рейкявик смело са създали Ботаническа градина, в центъра на града и през лятото се продават коледни играчки, в катедралата на централно място са изложени православни икони на светите архангели Михаил и Гавриил - в знак на уважение към различните религии.

Исландия е вторият най-голям остров в Европа след Великобритания и 18-ият в света, бреговата й линия е 4970 км, 80% от територията на острова е ненаселена, а 11% са покрити с ледници. 99% от туристите идват тук през международното летище Кефлавик, малцина пристигат по вода, предимно с круизните кораби.

Вътрешността на страната се опознава най-често с кемпер. Около летището има доста фирми, които предлагат автомобили под наем, а по пътя има достатъчно паркинги и стоянки вблизост до природните забележителности. Околовръстното шосе на острова е с дължина 1332 км и с добро планиране може да се направи пълен кръг, отчитайки все пак, че източната част на страната е най-слабо населена и човек трябва предварително да организира изхранването и преспиването.

Повече туристи - организирани, ще срещнете в югозападната част на страната, около тъй наречения Златен кръг - няколко маркирани като знакови природни забележителности, които могат да бъдат обиколени за ден.

Неповторимата и твърде различна от континенталната природа е главното, което туристите търсят тук. Бих казала, че има няколко Исландии: наситено черна в районите с вулканични изригвания, изумруденозелена край водопадите, синьо-бяла в районите на ледниците, охреножълта край гейзерите. Пейзажът се сменя рязко, внезапно, като разчертан от невидима ръка.

Всяка година страната увеличава площта си с 2.5 см благодарение на движението на тектоничните плочи. Разломът между северноамериканската и евразийската е видим на много места в страната и туристът може да се шегува, че с две крачки е прескочил от Европа в Америка и обратно.

С изместването на двете плочи периодично се формират пукнатини в земната кора, които позволяват на разтопените скали да изригнат, създавайки многобройните вулкани.

Никой турист не би искал това да му се причини наживо, но музеят "Перлан" в Рейкявик отскоро предлага и тази атракция. След като сте преминали през ледената пещера, снимали сте се на ледения трон, провирали сте се през заскрежените коридори, прилични на камерата на гигантски фризер, и почти сте се вкочанили, ви канят в друга зала. Предлагат да приберете якето, ръкавиците и шапката в раницата, след което виртуално ви потапят на 2500 м под повърхността на земята. Усещането за спускане със скоростен асансьор към недрата на земята се засилва от сгорещяването на въздуха и светлинните ефекти, от които буквално нещо ви пристяга "под лъжичката". Преживяването е необикновено и цената - 90 лв., вече изглежда съвсем нормална на излизане.

По подобен начин човек се чувства, пътувайки по целия полуостров Рейкянес. Като се има предвид вулканичната активност, направо е чудно как именно тук е основният комуникационен център на Исландия - в единия край е летище Кефлавик, в другия - столицата Рейкявик. На Рейкянес е и един от най-активните напоследък вулкани - Сундукур. Снимахме се на края на черния език от лава, което за турист може и да изглежда забавно, но когато стигнахме до най-засегнатия от изригванията в последните години град Гриндавик, романтиката се изпари.

Видяхме празна църква, запуснато училище, затворена закусвалня, неработеща бензиностанция, и редици от десетки къщи с дворчета - някои напълно изоставени и със замътнени прозорци, други с бели колосани перденца и първи признаци на живот. В центъра пред кметството ни посрещна фотоизложба със снимки от последното изригване, огнените фонтани и езиците лава, които нахлуват към градчето, разломите в асфалта, евакуацията, спасителните дейности, снимащите журналисти.

От над 3500 души население преди изригванията, в Гриндавик към момента на моето посещение се бяха върнали едва една десета от жителите. По прясно асфалтирания път оттам личаха табели, че е забранено спирането и движението встрани от настилката. Седмица по-късно, вече в България, беше съобщено за ново изригване. Снимките върху лавата вече не изглеждаха толкова забавни, а отчупените черни парчета "за спомен" добиха друг смисъл.

Предварително знаех, а и исках да науча повече, за хакарл - уж отвратителната гнила акула, която за местните е чудесно мезе. В книгата си "География на блаженството" Ерик Уайнър я описва като вакса - малко напосоки, доколкото, както сам признава, не е вкусвал вакса в живота си. Аз препоръчвам да се опита.

Докато пътувахме, в една от къщите за гости намерих книга със заглавие "Това наистина ли го яде някой" с общо 16 ястия от националната кухня. В нея хакарлът е описан като месо от акула, отлежало, заровено в пясък или чакъл. След като узрее, било добре да се "покрие" с глътка твърд алкохол.

В менюто на ресторанта, който първом посетих, пишеше, че в една порция предлагат шест парчета хакарл. Ужасих се, защото си представях, че едното парче е поне колкото плочка за домино и чак шест не ми се искаше да изям.

Но не било чак толкова страшно.

Оказа се, че едното парче хакарл е с обема на малко зарче. Консистенцията е като парченце сланина. За миризмата - не знам, инструкцията на сервитьора беше да си запуша носа и да не вдишвам. Добавиха (включено в цената) и големи хапки сушена океанска риба плюс масло. Абе, взеха всички предпазни мерки хората.

Под небцето ми остана лек дъх на, с извинение, пикня, но от книгата, която впоследствие прочетох, разбрах, че местните гренландски акули не разполагат с уринарен тракт и изхвърлят урината през кожата си. Така че, дерзайте.

За осем дни събрах милион впечатления за описване - наблюдението на китове, които по поразителен начин се появяваха в синхрон с туристическите корабчета, изиграваха своя танц и се оттегляха пет минути преди края на платената атракция; исландските фиорди, къпалните с гореща вода, "диамантения" плаж с хиляди късове лед, отделени от ледника върху черния вулканичен пясък... Изригващите гейзери и миризмата на сяра, която те кара да се чувстваш като в преизподнята (така поне ни е описвана). Приличащите на тръбите на орган странни геоложки конструкции и катедралата на Рейкявик, която сякаш ги повтаря с очертанията си както отвън, така и отвътре.

И невероятния птичи свят. Бих казала ,че познанията ми в тази област са срамно ограничени, а интересът ми до преди тази година - повърхностен. Имах късмета обаче да пътувам с човек, посветен на това хоби, благодарение на когото пред мен се откри един нов свят.

И ако сте решили да си запишете в плановете Исландия за догодина, имайте предвид, че на 12 август 2026 г. оттам ще може да се наблюдава пълно слънчево затъмнение.