Пиша това, провокиран от официалната руска реакция, изразена от Сергей Наришкин (председател на Държавната дума) и Александър Лукашевич (говорител на МВнР на Русия), по повод боядисания в розово паметник на съветската армия в София. И двамата говорят за "поругаване", "оскверняване" и "вандализъм", за"подигравка" със "съветските воини, паднали за освобождението на Европа и България от нацизма". И призовават за наказания.

И двамата обаче пропускат посланието на последната розова акция - връзката със събитията в Чехословакия от 1968 г. Именно тези събития, както и тези през 1956 г. в Полша и Унгария, са прякото опровержение на горните им думи. Кое освобождение, постигнато със силата на оръжието, има нужда от подобен тип военна интервенция десетки години по-късно?

Националсоциализмът, тази заплаха през 1968 г. беше вече част от историята. Откъде идваше опасността за "освободените" народи в този случай, та се наложи повторно да бъдат освобождавани от същата армия?

И изобщо, за какво освобождение говорят господата Наришкин и Лукашевич? Да, Червената армия действително имаше своя значителен принос в разбиването на Третия райх във войната, която те наричат Отечествена. И тя наистина беше отечествена до момента, в който се водеше за защита на отечеството и в неговите (на СССР) предели. В момента, в който обаче Червената армия пое към Берлин (преминавайки за по-пряко и през Балканите), тя вече престана да бъда отечествена, а стана друга. Дали освободителна или завоевателна, това единствено потърпевшите народи имат право да определят сами за себе си. А латвийци, литовци, естонци, финландци и поляци, определено има какво да разкажат за периода от Втората световна война, преди тя да стане "отечествена", за периода, в който армиите на Хитлер и Сталин превземаха заедно като съюзници Европа. Но това е друга тема.

В случая с България, равносметката изобщо не е розова. През цялото време на Втората световна война България е суверенна държава и следва успешно своята политика да не допуска на територията на страната да се водят бойни действия. В момента, в който Червената армия започва нахлуването си тук на 8 септември 1944 г. (предшествано от обявяването на война от страна на СССР), в България вече няма никакви немски военни части. Съответно не се водят и никакви сражения. И нищо и никой не възпрепятства тази армия да продължи по пътя си към Берлин. Но не, Съветската власт решава да я дислоцира в България за цели три години - дълго след като Германия вече е капитулирала.

През това време българското правителство няма право да взема самостоятелно каквито и да било решения, без санкцията на доминираната от съветски офицери Съюзна контролна комисия. Така суверенна България отпреди и по време на войната губи суверенитета си (като резултат от "освобождението") и някой друг взима решенията вместо нея.

За тези три години на съветска окупация Червената армия стана съотговорна за гибелта на десетки хиляди невинни българи, избити без присъда под преките или непреки инструкции на нейния върховен главнокомандващ Й. В. Сталин. Издръжката на тази армия, поета изцяло от българския данъкоплатец, възлиза на половината държавен бюджет и огромни материални загуби. Същата тази армия насилствено възкачи на власт режим, управлявал България в продължение на 45 години и режим, обявен със закон, приет през 2000 г. от българското Народно събрание, за престъпен!

Това беше резултатът от "освобождението" и това е горчивата равносметка за България. А не това, което менторски продължават да се опитват да ни налагат, господата Наришкин и Лукашевич!

Колкото до паметника, ние трябва да решим какво да правим с него и с градското пространство, което заема. Господата Наришкин и Лукашевич следва да разберат, че самото присъствие на този паметник на това място накърнява националното ни достойнство и е провокация за много българи и съответно решението за съдбата му следва да бъде наше.

Тук е мястото да опровергая българския министър на външните работи Кристиан Вигенин, който "не вижда конкретно решение" и с това защитава бездействието. Бездействието не може да бъде решение за този паметник, г-н Външен министър. Не и когато той се превръща в непрестанна причина за напрежение в българо-руските отношения. Защото този паметник, за разлика от многото истински руски паметници, на които никой и не си помисля да посяга, не позволява безпристрастен прочит на общата ни история, не ни сближава като нации, а застава като бариера в отношенията ни.

Време е, пространството заето от този паметник, да бъде преобразено по начин, който да бъде приемлив за софийските граждани и всички гости на столицата и да отразява техните естетически, душевни и културни мечти и търсения, вписвайки се адекватно в градската среда. А самият паметник може да остане непокътнат във вида, в който е, но не на това място. Той следва да бъде преместен в съответния музей, или на друго "по-скромно място", каквато беше и волята, изразена от покойния проф. Любомир Далчев, и така да спре да ни разделя нас самите като нация, от една страна, и нашите две страни България и Русия, от друга.