Калта е навсякъде. Просмуква се през дрехите, влиза в ботушите. Настанила се е удобно, сякаш винаги е била там и няма намерение да си тръгва. Ръцете са изцапани с кал, ноздрите са пълни с кал, дрехите са целите в кал... Калта е достигнала всички кътчета. Тя е в гаражи, в магазини, в аптеки, в складове, в

заведения за хранене, в мазета, в спални, в холове, в кухни, в коридори,в детски стаи, в детски градини и в училища.

Пореден ден в квартал Аспарухово на Варна. Чистим подземните гаражи на малка кооперация на улица "Св. Св. Кирил и Методий" №83. Отсреща е улица "Моряшка" и разстоянието между тези две улици би трябвало да е канал. Но сега е площадка с камиони, багери, други машини. Те изгребват и извозват отпадъците, калта и отломките, затрупали канала и изравнили нивата на двете улици.

Малко по-нагоре от кооперацията, която чистим, в средата на самото дере, е имало изградени незаконни постройки. Хора от кооперацията разказват как са подавали години наред жалби заради тях, но

никой не обърнал внимание. Надолу по улицата пък, върху канала, в течение на много години жители на квартала са правили мостове от бетон, загражадали с високи огради общински места и строили гаражи.

Багерите товарят на самосвали кал, тиня и отломки, а пострадалите от наводнението в квартал Аспарухово говорят за това как с годините все се намирали вратички в закона, контакти, някой на някого е съдействал и така никой не обръщал внимание на техните сигнали. 

Кой е позволил на всички тези хора, роми и българи, да си построят къщи, кой им е прекарал ток, кой им е отворил партиди за вода, как е възможно да застрояваш дере или канал. Кал.

Всичко е в кал. Ето пак кал, мисля си аз, калта е била тук още много преди да са материализира, била е невидима, може би само миризмата е била налице, но явно хората са си запушвали носовете, за да могат да продължат да живеят.

Днес, в промеждутъците за почивка, сме насядали мълчаливо върху обърнати кофи и гледаме как багерите развалят тази незаконни постройки. След малко тишината е нарушена от някой от местните жители и разговорът се завърта към въпроса "защо се случи това". В Аспарухово цари

информационен ваккум. По тази причина избуяват разни теории за причините за катастрофата. Варират от изсечени гори през военна конспирация и изпуснат язовир до повредени клапани на помпена станция. Но квартал Аспарухово се намира в България, място, в което причините никога не стават известни. А всички ние се давим в последствията. 

Пореден ден без техника, която да може да влезе в подземните гаражи и да започне да изрива навън боклуците, довлачени от водната стихия. Поради липсата на техника всичко се прави на ръка. Днес сме около 20-25 души доброволци от цялата страна. Имало е и дни с повече, а занапред ще има и

дни само с пет-шест души.

Правим жива верига. Една или няколко, в зависимост от броя на доброволците. Хора, който живеят на мястото, където чистим, също са част от тези вериги. Има вериги за пълни и вериги за празни кофи. Мъжете обикновено са част от веригите за пълни кофи, а жените - за празни.

Кофата с кал се изхвърля в дерето. От общината най-напред казват да не се изхвърля там, защото е затлачено и така още повече се затлачва, а да се разберат живеещите по съседски и да изхвърлят в двора на съседите. Това, разбира се, не проработва като стратегия и следва промяна в плана: изхвърляйте в дерето, казват от общината, накрая ще минат багери и ще изгребат изхвърлената кал. На

следващия ден отново не може в дерето, на по-следващия пак може, и така всеки ден всяка заповед е предпоследна. В Аспарухово тези дни е много кално.

Пореден ден, в който освен кал и тиня изхвърляме навън дънери, греди, отломки от мебели, играчки, книги, градинска техника, домакинска техника, автомобили и части от автомобили, буркани със зимнина. В ъгъла на един гараж откопавам фигурка с дълги клюмнали уши, сиво-кафява от калната обвивка, сякаш е

направена от глина. По формата разпознавам Йори – тъжното магаренце от "Мечо Пух". Оставям го там, където го намерих. Паметник на калта в Аспарухово. 

Кофите продължават да прииждат и когато виждам, че за три дни аз и останалите доброволци сме изчистили само два гаража, а остават още четири или пет, започвам да се чудя защо го правим. Това не е

нещо, за което се говори помежду ни. По-скоро е въпрос, който виси във въздуха. 

Мисля си за богатите хора, като Уорън Бъфет, хора, който са на възраст, имат достатъчно пари, но все пак продължават да работят, да правят и още, и още пари. Не, не за парите, сигурен съм, не е това, което може да те мотивира, има нещо друго. 

Ето, доброволците не са дошли тук за пари – пари тук няма. Значи има надежда, че в света на консумеризма е останало все още нещо човешко.

Това казват все повече хора от Аспарухово. Хора, който никога не съм срещал преди, хора, който спонтанно идват да ми стиснат ръката или да ме прегърнат, хора, който ми благодарят с насълзени очи и казват: "Ей, има надежда за тази страна, върнахте ми я!"

Но трябваше ли да стане тази трагедия, да има човешки жертви, за да се убедим, че надежда има?!

Въпроси, въпроси и никой не се опитва да им отговори.

Дните ми се сливат, дори не мога да ги разгранича едни от друг. Няма къде да спя от утре. Откакто съм доброволец, всеки ден пътувам до Аспарухово. Решавам да потърся стая в Аспарухово и да си платя за едно легло за още два дни поне. Търся в интернет сайтове с обяви, виждам обява за 18 лева на вечер, обаждам се, на развален български отсреща ми казват, че няма за 18 лева, но има за 20 евро, не, казвам, нямам такава възможност, съжалявам. Отсреща ми обясняват, че дават само апартаменти, но щом съм сам, можело за 15 евро. Не ми се търси повече, казвам добре.

Следващият ден минава бързо и неусетно, както впрочем всеки ден тук. Толкова много кал има за гребане и сякаш извира още и още. Вечерта човек е доволен, още едни гараж е изрит, още няколко сантиметра са свалени от нивото на калта, а на сутринта нивото отново се е покачило, отново помпите на пожарната се затлачват, отново няма техника, която да може да влезе вътре в гаражното, отново ние, доброволците, правим вериги с празни и пълни кофи, стъпваме по стълбите, вдигаме кофите високо и

сякаш раменете ни са станали по-силни, мишците ни са заякнали още повече и загребваме калта и тинята, сякаш чистим не Аспарухово, не цяла България, нейното общество, институции и политици, а сякаш чистим себе си, своите собствени души.

Мъжът от обявата се оказва украинец, живее в България от години и дава под наем апартаменти. Иска плащане предварително и ме увещава, че наводнение тук няма, то било само по медиите и въобще той лично нищо не бил видял, само се говорело, ама не бил сигурен дали било истина. Усмихвам се, нямаме какво повече да си кажем, дори въпросите, който бях решил да му задам, за Украйна и за ситуацията

там, дори те не успяват да излязат от устата ми, и така си оставаме с общата констатация, че България сега е много по-добро място за живеене, отколкото Украйна.

Не му се сърдя на този човек. Не се сърдя на никого от тези, които нямаха възможност или дори желание да помогнат.

През тази една седмица работих с хора от цяла България, хора, решили да помогнат и въпреки почти пълната липса на организация на място, въпреки липсата на яснота какво и как да се прави, въпреки желанието на някаква част от хората да извлекат дивиденти от ситуацията ние ринахме кал, ние, доброволците, заедно с пострадалите хора изнасяхме дънери, спасявахме играчки от тинята,

разчитахме един на друг.

Неделя вечер е. Чакам на спирка в Аспарухово за автобус номер 17. Целият квартал е потънал в прах, въпреки че тези дни почти всяка сутрин виждах как го мият. Казвам си: да, наистина е възможно човек да не вижда калта, ако не иска да я види. Тя има тази способност, да е невидима за тези,

който не искат да я виждат.

Чакам рейса, който ще ме отведе до гарата на Варна и оттам ще се прибирам в София. Преди малко съм се разделил с моите нови приятели от квартал Аспарухово. Получих от тях покана за курбан другата година.

Хората се чудеха как да ни благодарят, правеха през тези дни всичко по силите си да се чувстваме добре.  Макар и изгубили много, намираха сили в края на деня да се усмихнат, да ни окуражат, да се окуражат взаимно. С тях си говорехме за какво ли не. Тези хора отвориха домовете си за нас, изпраха ни калните дрехи, в кратките паузи помежду изриването и изхвърлянето на тинята ни правеха най-вкусните сандвичи с

пастет на света и най-ароматния чай от липов цвят с пчелен мед. 

Тези хора през всички тези дни не можеха да скрият удивлението си от това, че са дошли други хора, съвсем непознати, хора от София, от Русе, от Казанлък, от Карнобат, от Габрово, от цялата страна, за да им помогнат.

Вече съм в автобуса, до мен се оказват двама американци. Питат ме дали съм бил доброволец. Те  заедно с други американци са били доброволци за три дни. Единият е от Индиана, другият - от Юта.

Мисля си за това какво ми казаха американците - колко малко са помогнали. Показа ми го Антъни ей така, с палеца и показалеца, разстоянието между тези два пръста беше около 2 сантиметра; толкова

работа са свършили през тези три дни, твърде много кал, казва, твърде много, и липса на организация, единия ден цял ден чакали за контейнер. И не само при тях е била тази липса.

Един от непрестанно повтаряните рефрени през тези няколко дни беше "държавата я няма, държавата липса, общината липсва". Но колкото повече дни минават, всеки един от нас, поотделно, разбира за себе си, че държавата - това съм аз.

Ние, жителите на тази страна, всеки с неговата си кофа и с неговата си лопата, може би можем

да започнем да изгребваме и изхвърляме калта.

Слизам от автобуса и питам за гарата една жена. Тя ми я посочва и после ми казва: Браво, младеж, огромно благодаря за това, което си направил! Няма нужда от благодарности, госпожо, казвам, просто... и не зная как да продължа. А тя ме поглежда и ми се усмихва.

И се чувствам чист, толкова чист, въпреки цялата кал около мен.