Не гледам телевизия. Или по-скоро, гледам, но много рядко. Подобно на много представители на моето поколение съм направил този избор съзнателно. Вкъщи имам нов телевизор с абонамент за над 100 канала, но рядко го използвам. Много мои приятели изобщо нямат телевизори, но лесно биха могли да си купят. Просто имат други канали да се информират и други средства да се забавляват. Въпрос на избор.

Не така стоят нещата обаче за онези между 350 хиляди и един милион българи, които съвсем скоро няма да имат достъп до никаква телевизия. "Още по-добре – биха възкликнали част от избралите да не гледат телевизия – и без това тези зрители следят основно турски сериали и чалга канали, а пък чрез новините само ги манипулират." Щеше да е така, ако хората от малките населени места имаха някаква алтернатива. Ако можеха например да отидат на театър, вместо да прекарат вечерта пред телевизора.

Представете си обаче, че живеете в планинско село с няколко десетки жители. Всички са пенсионери, а телевизията и радиото са единствената им връзка с останалия свят, единственото, което ги измъква от еднообразния бит. Представете си колко са самотни тези хора, чиито къщи са разхвърляни по баирите – децата и внуците са далече, съпругът или съпругата често вече са се преселили в отвъдното, а те живеят сами и си говорят със стоката. Единственият човешки глас, който чуват в някои дни, когато навън вали или пък тежки преспи са затрупали селото, е този от телевизора. A сега им се отнема и това.

Може би драматизирам прекалено, но си спомних за Вазовия Дядо Йоцо. В разказа "българското" се явява на стареца в проявленията на модерността и държавността – околийският началник, войникът, железницата. Същото това "българско" като че ли постепенно напуска съвременните дядойоцовци. Първо от селото си тръгнаха децата им, започнаха работа в града, някои отидоха и в чужбина. След това затвориха училището и читалището – за какво са, след като няма деца и младежи. После спряха и влаковете и нарязаха релсите – БДЖ са в постоянна криза, трябва да се съкращават губещи линии, а по това направление няма пътници. Сега им спират и телевизията.

За над половин век на засилена урбанизация много български села се върнаха в състоянието, описано от Вазов: "Вестник не идеше, защото никой не четеше; даскал нямаше, защото нямаше школо; поп нямаше, защото нямаше черква; стражар не стоеше, защото нямаше община." Обезлюдяването засегна и почти всички градове освен София. Някога важни окръжни центрове днес са малки градчета, а ето че от 1 октомври до част от тях ще достига единствено сигналът на БНТ – денят им ще завършва с първа програма – досущ като в онази песен на ФСБ отпреди няколко десетилетия.

Държавата е сключила договор за покритие на 85% от населението, а офшорката съвестно си е изпълнила задължението. Чиста работа. Много важно, че в дълбоката провинция щели да останат без телевизия – те и без това нямат пари и не са таргет група за телевизионните реклами, а и няма много смисъл да се провежда предизборна агитация сред това население – те неизменно гласуват основно за една партия, надявайки се, че ще им върне младостта, пък и внуците на село.

Само че тази партия в момента е на власт и не прави нищо, за да защити тези хора. Да, проблемът може да е наследен, но решението е единствено в ръцете на сегашната власт. А тя, както знаете, е в отлични отношения с предполагаемия собственик на една от офшорките, която трябва да осигури достъп до основните канали. Отлично се спогаждаха с него и предишните, колкото и сега да се опитват да се изкарат дисиденти. "С прост народ бъдещето е ясно – винаги ще сме на власт", потриват ръце политическите вампири от различни цветове и не щадят средства за оскотяването на населението – първо чрез пошла телевизия, а после чрез спирането на достъпа до медии.

И все пак има лъч надежда. Може би в тишината на есенните вечери старците ще се обадят на внуците си и ще се поинтересуват какво правят, щом не гледат телевизия. А младите ще ги посъветват да излязат навън и да започнат да викат, както правят те от повече от три месеца. Поне няма да им чак толкова е тихо и самотно. А кой знае, ако викат достатъчно силно, може викът им да стигне до града и да се слее с този на внуците и така звукът да стигне и до ушите на глухите, които изведнъж да прогледнат.