Потребителска фотогалерия
На юг от Мадаба, на стария Царски път, се намира Керак, който е бил столица на библейското царство Моаб. Кацнал на върха на стръмен хълм, Керак е предимно християнски град, доминиран от най-големия и най-добре запазен замък на кръстоносците в района. 
Някога важен град в библейското царство Моаб, Керак е дом и на набатейците, римляните (от 105 г.) и византийците, преди кръстоносците да построят тук замък. Във византийския период Керак е бил епархия и е останал предимно християнски град дори и при арабското управление. 
През 1126 г. Пайен льо Бутейе получава Керак от цар Балдуин II Йерусалимски като част от Трансйордания. През 1142 г. той строи замъка Керак върху съществуващи останки на мястото. 
Замъкът на върха на висок 960 м хълм е построен първоначално от Меша, цар на моабитите, като храм на боабитския бог Чемош през 850 г. 
Замъкът Керак замества Шобак като център на Трансйордания и става най-важната от поредица от крепости между Йерусалим и Акаба. 
Крепостта, чиито останки се виждат днес, е построена на това място, за да контролира търговските пътища и трасетата на керваните. 
Кръстоносците създават впечатляваща система за сигурност: всички укрепления са на един ден път едно от друго и всяко пали фар нощно време, за да информира Йерусалим, че е в безопасност. 
Замъкът Керак устоява на атаките на войските на Саладин през 1183 и 1184 г., но той в крайна сметка го обгражда в продължение на една година, убива господаря му – Рейно дьо Шатийон, и подчинява града през 1189 г. 
Мамлюкският управник Байбарс добавя кула в североизточния край през 1263 г. 
По-късно е собственост на местни фамилии до 1840 г., когато Ибрахим паша от Египет завладява замъка и в процеса разрушава голяма част от него. 
След Първата световна война Керак е администриран от британците, докато през 1921 г. се установява емирството Трансйордания. И до днес много от жителите на Керак могат да проследят корените си до византийците. 
Замъкът Керак е типичен пример на архитектура на кръстоносците с каменни сводове в римски стил, многобройни коридори и подсилени врати. Частите на кръстоносците от руините са предимно на горното ниво и могат да се идентифицират по техния тъмен вулканичен туф, а по-късните арабски допълнения са в бял варовик. 
През масивна входна врата стъпалата водят надолу до огромни, зле осветени сводести стаи и подземни коридори. 
Горният двор включва останките от параклис на кръстоносците и дава възможност човек да види йорданския пейзаж чак до Мъртво море. 
Старият град Керак е разположен на върха на същия хълм (900 м надморска височина), заобиколен с градски стени. Населението на Керак днес е около 170 хил. жители и в него има редица запазени отомански сгради от ХІХ век, ресторанти, хотели и т.н. Несъмнено обаче най-голямата му забележителност е замъкът Керак. 
Градът е построен на триъгълно плато, а замъкът е в тесния южен връх. Дълъг е около 220 м, широк е 125 м в северния край и 40 м в южния край, където тясна долина, направена още по-дълбока с ров, го отделя от съседния и много по-висок хълм – някога любимата артилерийска позиция на Саладин. 
Посетителите са съветвани да си носят фенерчета, защото дълбоко в замъка има множество тунели и пасажи, които в голямата си част не са осветени. 
Макар че замъкът такъв, какъвто се вижда днес, по същество датира от ХІІ век, Карак е бил крепост още от библейски времена. В Библията се разказва как царя на Израел и неговите съюзници от Юдея и Едом опустошават Моаб и пленяват цар Меша в крепостта Кир Херес, както е бил известен Керак по онова време. 
Векове по-късно на кръстоносците са необходими около 20 години, за да издигнат огромния си замък. 
След като е завършен през 1161 г., той става жилище на господаря на Трансйордания – тогава най-важното феодално владение в царството на кръстоносците, богато на продукция и с големи постъпления от данъци. 
След като удържа на няколко обсади в началото на седмото десетилетие на ХІІ век, Керак попада в ръцете на Рейно от Шатийон – феодал, който става известен с безразсъдството и варварството си. 
Нарушавайки всички договори, той започва да плячкосва търговските кервани и тръгналите за Мека поклонници. 
Рейно дьо Шатийон атакува дори и самото ядро на исляма – Хиджас – и напада арабските пристанища на Червено море, дори заплашвайки самата Мека. 
Саладин, управникът на Сирия и Египет, реагира мигновено. Той завладява град Керак, изгаря го и почти успява да опустоши и самия замък. 
Мирновременният обир на Рейно на голям керван през 1177 г. е повод за бърз ответен удар от Саладин, който атакува царството на кръстоносците и тази атака приключва с поражението на армията на кръстоносците в Битката в Хатин. 
Саладин пощадява почти всички пленници с изключение на Рейно, когото лично екзекутира. 
Защитниците на Керак успяват да удържат почти 8 месеца обсада, преди да се предадат на мюсюлманите, които милостиво им позволяват да се оттеглят, без да бъдат убити. 
Още веднъж в мюсюлмански ръце, Керак става столицата на област, покриваща голяма част от Йордания, и играе централна роля в близкоизточната политика през следващите два века. За известно време Керак дори се превръща в столица на цялото Мамлюкско царство, когато султан ан-Назир Амад се уморява от властовите борби в Кайро. 
Всъщност се оказва, че са нужни осем отделни обсади, преди неговият брат и наследник ал-Салих Исмаил да превземе крепостта и да си върне царските символи. По време на тези обсади Керак има съмнителната чест да е първата мишена на съвременната артилерия в Близкия Изток, когато ал-Салих Исмаил използва оръдия и барут. 
Под управлението на Аюбидите и ранните мамлюкски султани замъкът е значително реновиран и укрепленията на града са подсилени с масивни кули, но очевидно без порти – достъпът до града е бил през подземни пасажи с входове, които са видими и днес. В по-късно време градът по-често става убежище за бунтовници, а замъкът е бил използван като място за събиране на племенните съвети. Солидната турска администрация е наложена след 1894 г. и мамлюкският палат в рамките на замъка е използван като затвор. Големият арабски бунт нанася последен удар на турското управление, което приключва през 1918 г. 