Човекът срещу природата.
Жегата в следобеда ме кара да потърся разнообразие към Деветашкото плато край Ловеч. Спирам в Къкрина, но не заради ханчето тук, което съм посещавал твърде много пъти. То все още си е там, брястът си стърчи, няколко човека се разхождат и снимат вътре. Площадът на центъра на селото е напечен, оживява се единнствено от десетината баби, седнали на приказка. Човек в инвалидна количка пресича бавно площада. Магазинът е в голяма сграда, останала от соца, с типичните геометрични елементи от онова време. Въпреки че е неочаквано шумно за мен, усещането е подтискащо, подобно на много други малки, отиващи си села в провинциална България. Този път се целя в изоставеното училище. За последно съм бил тук, когато селото беше покрито от дълбок сняг, сега сградата ме посреща обрасла в зеленина. Училището е старо, както се вижда от надписа, от 1895 година, и явно не устоява на времето. 
Сещам се за онзи арабски поет, Харис ибн Хиллиза от 6ти век, с неговото От времената на дедите отиват си и идват нови поколения. Изчезнали са вече домовете на своите строители. Какво ли с тях е станало? Дочувам думите на Имхотеп и Хардедеф, с пословиците, на които днес мнозина разговарят. Къде са техните строежи? Стените им са срутени; не съществуват градовете им и все едно. че никога не са били. Оттам не се е върнал никой. за да опише тяхното разположение и да ни каже как са те — да може да успокои сърцата ни преди да стигнем там. Където те са отишли. 
Прескачам през оградата в задния двор. Зеленината прелива от и към прозорците и вратите, човек не може да разбере дали идва отвътре или отвън. 
Отвътре навън. Вратите са заключени, затова прескачам през един от прозорците. 
Измивай си ръцете. Редовно. 
Дори и вътрешните стени не устояват на течащ покрив. 
В тишината под зеещите черчевета се чува само шумоленето на храстите от вятъра и пукането на тръстиката от покрива. 
Бръшлян в училищният коридор. 
През прозореца към вратата. А по средата - паяжина. 
Заварвам единственият ученик, все тъй весел, по средата на една училищна стая. Може би е зарадван, че каквото и да става, в това училище той ще остане завинаги спомен за преподаването на Дарвин. За разлика от Турция. 
"Зелено образование" в действие. 
Прескачам през прозорец, докато снимам рамка на прозорец пред "прозореца на знанието". Е, поне носи следи от по-ново време - 1999 г. и надпис "Който идва в тази стая, е луд". Явно това е моята присъда. 
Столовата е огромна, празна, а подът е покрит със сено. 
Столовата е огромна, празна, а подът е покрит със сено. 
Тук няма как да не се сетя за един от любимите ми поети на съврменена Америка, Били Колинс: And if you have managed to graduate from college without ever having written ''Man vs. Nature'' in a margin, perhaps now is the time to take one step forward. 