Фотографската ми разходка ме отвежда по ръба на градското пространство към една от любимите ми графити сцени в София.
Днес фотографската ми разходка ме отвежда по ръба на градското пространство към една от любимите ми графити сцени в София. Ноемврийското слънце е изкушаващо, а и определено имам нещо наум.
Сградата ме навява на странна аналогия. Зная, че формалните подобия и сравнения между феномени от различни епохи и култури са много изкушаващи при липсата на историческа дисциплина. Изкушението като че ли нараства на фона на господстващата липса на ценностни критерии, при която религиите се оказват винаги "подобни", Писанията еднакви, а повърхностните сходства изобилстват, докато в крайна сметка пред секуларната призма се оказва, че "няма нищо ново под слънцето".
Същото може да бъде казано и за визуалните изкуства. Докато спекулативно се забавлявам по пързалката на тази плоскост, съзирам и бетонната ми цел. Няма как да не се сетя за Ервин Панофски от 20-и век и усилията му да свърже високата архитектура на късното средновековие със схоластиката. Е, тук може да се насладим на антитезата им: своеобразния разпад на връзката между идеологически фон и художественост, продукт на модерността, се възвисява срещу мен в бетонното си псевдо-катедрално уродство.
Какво би могло да свърже идеологически ниската художественост на графити културата със съвременната градска архитектура, се питам.
Градската среда е изтъкана от границите между противостоящи си понятия: високо-ниско, светло-тъмно, чисто-мръсно, плоско-изкривено, отворено-затворено, населено-обезлюдено, скъпо-евтино, западно-източно, старо-модерно, традиционно-иновативно. В долния край на тези понятийни дихотомии се загнездват графитите.
Явно дълъг път е изминал между началото на графити движението през 60те и 70те години в САЩ и настоящето състояние, описвано от изследователите като "пост-графити". 
Преходът може да бъде условно разделен на няколко етапа според сюжетите на графити движението: от простите подписи на графити артистите във Филаделфия и Ню Йорк през по-сложните тагове, развитието им в широкомащабни throwies, а най-накрая и еволюцията в големи произведения от професионални художници. 
Уличното изкуство намира своето място в пространствата на градската среда. В този смисъл може да бъде сравнено с маргиналните глоси върху средновековните европейски или ислямски ръкописи, както ни напомнят изследвания като тези на Бринкли Месик. 
Маргиналното не може да бъде определено като имащо съществуване извъд полетата на онова, към което е привързано. 
Графитите не могат да съществуват извън публичната градска среда, на която се явяват антитеза, но с която същевременно са неразривно свързани. 
Затова и винаги са адресирани към реципиент в публичната среда, както и да я дефинираме. 
Социалният елемент на произведенията в графити културата е същностноопределящ. Исторически и целево, трудно може да мислим графитите като високо изкуство, защото винаги са натоварени със социално послание: от вулгаризмите по адрес на управляващите в България до графитите на Банкси върху стената между Израел и палестинската автономия. 
Понякога графитите поменуват паметта на вече починали хора. 
Затова и, ако следваме твърдата дефиниция на "изкуство" от времето на европейското Просвещение, не може да класифицираме графитите като високо "изкуство", доколкото социалната критика и културата на протеста е същностен елемент от себеизразяването на графити артистите. 
Thanks God for the bomb? 
Декоративен полъх в перспектива. 
Призрачно, нали. 
Ноемврийският хлад придава зловещо усещане на обстановката. Нещо някъде капе. 
"Имаме си кола". 
Учиндолски композиции. 
Бетонните плочи кадрират нещо интересно на горния етаж. 
Моят любим шедьовър, измежду всички. 
И накрая в подкрепа на тезата ми: изображенията, които ни напомнят, че без ясно разбиране на публичната функция на графитите не следва да се навлиза в сцената. Затова и въпросът, повдигнат от емпирици като Бъркли през 19ти век - има ли нещо битийност, ако няма кой да го види - става все по-наболял. Ако се върнем към Панофски, защо готическата катедрала, противно на своята бетонна антитеза от днес, е украсена дори и там, където човек не може да види? Ако при Бъркли е ясно, че гарантът на емпиричните "факти" е Бог, то графити феномените са напълно хоризонтално положени, зависят от отношенията между хората. Съществува ли едно графити произведение, ако няма кой да го види, в места, където рядко стъпва човешки крак? Да, докато се пази споменът за неговото изработване. Доста хлабаво основание, но достатъчно в ноемврийския ден. И докато има такива като мен, които да го снимат в призрачната атмосфера на изоставения строеж, разбира се. Идеологическите основания на графити културата са маргинални, да, ефимерни, не толкова устойчиви, колкото схоластиката зад католическата сума и катедрала. Затова и с чиста съвест се спускам през терасата на строежа, увисвам на ръце, пускам се на земята и си тръгвам. 