Архивните снимки говорят повече от всяко словесно описание.
На 14 октомври 1915 България влиза в Първата световна война /1914 - 1918/ на страната на Централния съюз - Автро-Унгария, Германия, Турция. Известна тогава като Голямата война, Първата световна, освен че преначертава картата на Европа, приключва за България със съкрушителния Ньойски диктат, който слага край на надеждите за обединение на българите, от които близо милион към оня момент са извън пределите на Третата българска държава.
На снимката: Четирите оцелели след Първата световна война български торпедоносеца: "Дръзки", "Смели", "Строги" и "Храбри" ("Шумни" е потопен след като се натъква на руска мина, а "Летящи" е потопен от френския си командир по невнимание след Ньойския договор - 1919 г., след натъкване на подводни скали). Снимката е направена в края на 30-те години на ХХ век в пристанище Бургас, по време на т.н. "отрядни плавания", след модернизацията на корабите. Вдясно се вижда димоходът и част от корпуса на учебния кораб "Камчия".
Снимките във фотогалерията са от сайта "Изгубената България".
Влизането на България във войната става след година на неутралитет, през който е ухажвана и от двете страни като ключов географски "елемент" с подготвени офицери и добре въоръжена войска, но дипломатическите опити да се договорят предварителни гаранции от Англия и Франция за решаване на българския национален въпрос остават без успех. Неописаните в учебниците по история детайли могат да се видят в дипломатическата кореспонденция в архива на цар Фердинанд, по-голямата част от който е вече в България на разположение на историците.
На снимката: Петима български офицери и войници, прекарали три години в сръбски плен - снимката е направена при освобожаването им от пленническия лагер, 1919 г.
Български авиатори преди боен полет на борда на разузнавателен биплан Albatros C.III, наречен "Тутракан", в кабината на наблюдателя е подполковник Васил Златаров, командир на българската авиация през Първата световна война, картечницата е авиационна 7,92-mm MG 14 Parabelum ("Парабелум"), 1918 г. 
В Първата световна война България дава над 100 хиляди жертви, сред тях огромна част доброволци от тогавашната българска интелигенция - чиновници, учители, студенти, селски писари, артисти, поети /най-нежният български лирик Дебелянов - взводен командир на Солунския фронт/, много емигранти завърнали се от САЩ само за да заминат на фронта.../, още толкова ранени. Ако има някаква утеха, тя е само морална - военните действия на Българската армия и на двата фронта - Южния /Македонския, наричан още Солунския/ и Северния /Добруджанския/, могат да бъдат определени "ненаучно" като отбранителни по същество, доколкото се водят само на територии с население, самообозначило се като българско. Главнокомандващ армията по време на войната е генерал Никола Жеков.
На снимката: Български свещеник на фронта
Войници и български и германски офицери близо до главната квартира в Кюстендил, 1917. 
Княгините Надежда и Евдокия, медицински сестри и български и германски военни пред болница по време на войната 
Сградата в Самоков, построена в памет на загиналите в трите войни, която днес е читалище "Онец Паисии" 
Цепелиновият хангар от Първата световна война край Ямбол, заснет през 1929 г. 
Чета на македонското опълчение с командир самия Тодор Александров /на първия ред първият вляво/. 
Войници и офицери, за спомен от фронта, 1916 г. 
Генерал-майор Владимир Вазов, командващ 9-та пехотна Плевенска дивизия при позициите край Дойран, 1918 г. Битката при Дойран, известна като Дойранската епопея, заслужава отделно внимание. Два опита на Антантата за пробив на българския фронт през 1916 и 1917 г са неуспешни. Готви се трети опит, който се очаква - това е прословутия план за атака на българските позиции едновременно на две места - при Дойран и на север при Добро поле с навлизане дълбоко в тила и затваряне в "чувал" на войската. Българското командване иска подкрепление от големия съюзник, но Германия, с проблеми на Западния фронт, изпраща само въоръжение - нов модел огнехвъргачки /само военни експерти могат да ги опишат/. Ген. Владимир Вазов предприема опит за заблуда на противника - разпорежда да се копаят окопи недискретно и видимо, далече напред пред реалните окопи, които междувременно се укрепяват и циментират. Разузнаването донася смразяващи сведения - Антантата ще настъпи с огромен артилерийски ресурс и 6 дивизии, 4 от тях английски, в състав надвишаващ тройно Девета Плевенска дивизия, състояща се от четири пехотни полка и два резервни, с които трябва да удържи фронта. Ген. Вазов формира част от доброволци /от македонското опълчение/, които са обучени с новите огнехвъргачки, и са изведени опасно напред пред фалшивиге окопи. На 16 септември 1918 започва английската артилерийска атака и става ясно, че опитът за заблуда е успешен - противникът обстрелва масирано и безпощадно фалшивиге окопи. Българските позиции мълчат. И когато българските "окопи" са изравнени със земята и отсреща решават, че там вече няма никой и нищо, тръгват в атака. Посрещат ги огнехвъргачките и те в паника се люшват назад. Едва тогава българската артилерия започва стрелбата - и се цели зад отстъпващите назад оцелели полкове, които се оказват между двата огъня. Фронтът е осеян от трупове. Антантата хвърля подкрепления - три денонощия села и махали около Дойран притихнали в ужас слушат гръмовния тътен. Антантата отстъпва. Това е адът на класическата война - затова го описахме - не експертно, но разбираемо. Генерал Владимир Вазов пише на върховния главнокомандващ цар Фердинанд: "Ваше величество, пред мен няма противник, разрешете да тръгна към Солун". Височайшият отговор е заповед -"Не. Отстъпление." Фронтът при Добро поле е пробит. Победата при Дойран е българският коз да се постигне Солунското примирие с условие да не влязат войски на балканските държави в София. За преговорите в Солун е изпратен признатият майстор на преговори /още от времето на Независимостта/ Андрей Ляпчев. В София влизат френски войници, а оцелелите български офицери пълнят вечер военните клубове, където пият и пеят през сълзи "Българийо, за тебе те умряха" -/виж Емилиян Станев/. 
Полева баня /къпалня/ на Южния фронт. 
Генерал-майор Владимир Вазов, командващ 9-та пехотна Плевенска дивизия, при позициите край Дойран заедно с германски офицер, 1918 г. 3 януарий 1918 г. – с. Чалаклий, Дойранско, артистът от полевия театър Иван Станев играе ръченица с войници пред насядали деца от селото. 
Княз Борис, бъдещият цар Борис Трети, на брега на Дойранското езеро, облечен в автомобилен сюртук. През войната той е офицер за свръзка между щабовете на Южния фронт. С него са ген. Рачо Петров (вляво) и подполк. Никола Куртоклиев - адютант на престолонаследника, 1917 г. 
Почивка на фронта. 
Войници и офицери изработват художествени предмети. 
Почивка след поход - умората ги е оприличила на трупове. 
Пленен автомобил заедно с руски командир пленник. 
Фронтова телефонна централа. 
Фронтовият театър на 28-ми пехотен Стремски полк, 25 юли 1916 г. - неизвестно къде. Снимката е надписана: "Мили ми тате, за да не скучаят войниците, когато немат работа създадохме театър. Дават се повече смешни работи. Даже и балканската комедия. Снимката представлява момента, когато Ганю е на тесно. Аз съм здрав. Поздравявам всички. Твой син Митко." 
Добруджанския фронт, български и германски офицери обядват на Траяновия паметник за победата край Адамклиси недалеч от Констанца, октомври 1916 г. 
Бивак на част от 38-ми пехотен Одрински полк, януари 1916 г. 
Коледа на позицията, 1-ви пехотен Софийски полк, декември 1916 г. 
В окопите на позициите на 23-ти пехотен Шипченски полк, 1917 г. 
Пленени френски войници, 1917. 
Архивните кадри говорят повече от словесните описания. На снимката: Ранен френски военнопленник в ръцете на български военен лекар и санитар, 1918. 
Подготовка за издигане на разузнавателен балон, 1916. 
