Изложба по повод 50 години от студентските бунтове във Франция.
На два етажа в кметството на Париж са подредени стотици снимки с описания на събитията от май 1968 г. и на входа всеки ден има чакащи да влязат. Само да се прочетат съпътстващите информационни табла с дати, числа и имена са необходими часове. Медиите - и масовите вестници, и "Монд" и "Фигаро", отбелязват годишнината със статии с многопосочна интерпретация, но с обединяваща оценка: Май 1968 е най-големият социално-интелектуален трус в новата история на Франция, сравним с падането на Бастилията. Защото - пак според оценките на френски анализатори - събитията отпреди 50 години са довели до отстъпление на консервативна Франция и са трасирали пътя към либерална Франция, което по-късно е дало отражение в цяла Европа Според едни оценки - последиците са били оптимистични, според други - поставят тежки въпросителни. "Май 1968" е единствената мащабна обща стачка, белязана с няколко уникални особености: започва от студентски бунт, към който се присъединяват профсъюзите, на първо място Общата конфедерация на труда (CGT - Confederation generale du travail), която по онова време е с авторитета на институция. И още нещо специфично: общата стачка остава неподкрепена от нито една политическа сила. 
"Бъди млад и мълчи". На оградата на кметството са окачени огромни табла с репродукции на плакатите и лозунгите на студентските бунтове. Искрата пламва в Латинския квартал, където са съсредоточени факултетите и общежитията на Сорбоната. Повод е отказът на правителството с премиер Жорж Помпиду да възстанови факултета по социални науки в Нантер, затворен по-рано заради постоянни студентски вълнения и стачки. Студентите напускат аудиториите и заедно с професорите започват денонощни дискусии, които разширяват идейната основа на бунта - свобода и право на информация, срещу войната и расовата дискриминация, за равенство на половете, толерантност към различния, с обединяващ мотив - твърд отпор на консуматорското общество. 
"Ето твоята бюлетина" - на плаката е нарисувано паве.. Бунтът се радикализира, когато правителството решава да го потуши силово и вкарва в Латинския квартал, където вече са издигнати барикади, полиция и жандармерия. Тогава се случва уникалното за тези събития: Общата конфедерация на труда обявява подкрепата си, добавяйки искания за 40-часова работна седмица и повишаване на минималната заплата. 
Бунтът излиза извън Париж, стачката обхваща 70 процента от френската индустрия, Франция е парализирана: стачкува транспортът, комуникациите, производствените фирми, автомобилните заводи. Близо 14 милиона работещи французи спират работа. Правителството опитва да преговаря, но положението е извън контрол. Лидерите на Френската комунистическа партия Валдек Роше и на Федерацията на левите сили социалисти и демократи Франсоа Митеран преговарят денонощно и не стигат до решение какво да предприемат. 
Питам г-н Роже Беноа, с когото се запознах в изложбата - 70-годишен адвокат, а тогава студент и участник в бунтовете, защо левите партии не са подкрепили стачката."Това беше бунт отдолу, спонтанен и масов, а и Митеран, и Роше, и властниците, са французи на 20-ти век, познават историята и знаят, че бунтовете отдолу обичайно раждат диктатори, каквито те не могат да бъдат и отказват да бъдат. Какво да направят - да ни поведат да щурмуваме националното събрание? - разсъждава г-н Беноа. 
На снимката е самият Даниел Кон-Бендит. През 1968 е студент и водач на студентските протести, сега е депутат в Европейския парламент от "Зелените". Друг специфичен белег на събитията от 1968, че те са подкрепени едновременно и от профсъюзите, и от бележити интелектуалци. Режисьорът Люк Годар, философът Жан-Пол Сартр, писателката Симон дьо Бовоар не само подкрепят, но и участват в протестните шествия. 
Според оценките на анализаторите отликата на френския бунт е именно неговият интелектуален генезис и откритостта му. За разлика от Германия и Италия, където нелегални групи назоваващи се марксистки извършиват убийства, за да въдворяват справедливост и държавата напълно легитимно ги преследва и затваря, във Франция реалният сблъсък с полицията е открит и "мотивиран", предшестван от денонощни дискусии по площадите пред затворените университети. 
Любопитен щрих: Когато става ясно, че жандармерията ще помете барикадите на студентите, профсъюзите изпращат работници да ги подкрепят за мирна демонстрация, но с условие: никакви жени на първите 50 метра от демонстрацията. Лозунгът на студентите за равенство на половете не проработва. 
"Студентите срещу силите на реда." Плакат, осъждащ нахлуването на жандармерията. На 20 май Латинският квартал прилича на бойно поле - ранени са 300 полицаи и са арестувани над 400 студенти, част от тях са осъдени, по-късно амнистирани. По това време президентът Дьо Гол е на посещение в Румъния и отказва да прекъсне визитата. Очаква - според твърдение на едно от таблата - че жестокият сблъсък на студенти и полиция ще "отрезви" профсъюзите и ще оттеглят подкрепата. Но Общата конфедерация на труда потвърждава позицията си. Франция навлиза в задънена улица. 
"Борбата продължава". Въпреки сблъсъците. Фоторепортерът Жил Карон е денонощно на място. Ромен Гари е цитиран да казва за него: "Той показва всички гледни точки. Фотоисторията на Жил Карон е картина на една война на символите, в която няма предубеждения на автора. Самите събития са дотам спонтанни, че професионалистът не може да им сложи печат." 
На опашката си говорят французи и се шегуват - през онова време в Прага протестират срещу репресивния комунизъм, тук ние издигахме плакати с портрети на Троцки и Мао, казва възрастен господин, който след завършване на университета е преподавал френска литература в Колеж дьо Франс. 
Динамичният силует на хвърлящия павето младеж с вестник в джоба изразява всички форми на бунта и резюмира времето, мястото, действието и значимостта на медиите - тази снимка е на корицата на брошурата за изложбата, като емблематична за Париж "май 68". Във фоайето наред с десетките книги, снимки и плакати се продават и тениски с този силует. 
Президентът Шарл Дьо Гол се намира в Румъния в пика на сблъсъците, а Жил Карон го придружава и снима за Франс прес. На Дьо Гол му докладват непрекъснато за положението във Франция. Наблюдавайки реакциите му, Жил Карон създава 20 портрета на Дьо Гол, от които 19 са показани в изложбата. От снимките ни гледа един угрижен стар човек, заснет докато слуша какво става в Париж. Ромен Гари пише за портретите на "този завършен консерватор, нашия стар генерал" : "Жил Карон хуманизира мита и монументализира човека". На 25 май Дьо Гол прави първото си обръщение за помиряване, в което изрича думите обновление на Франция, но без ефект. Отвръщат му студентите - "Дьо Гол в архива". В следващите дни правителството удовлетворява частично исканията на профсъюзите. На 30 май Дьо Гол обявява, че разпуска Националното събрание и правителството подава оставка. През 1969 той не се кандидатира вече за президент. Избран е Жорж Помпиду. 
Жан-Пол Сартр наблюдава демонстрация на студенти и профсъюзи от кафене на "Шан-з-Елизе". Питам сегашен студент дали е възможен днес подобен бунт. Не, отвръща той без да се замисля. И добавя :"Презрението замени бунта. Днес са готови да бъдат бити от полицията само антиглобалистите и анархистите." Питам го харесва ли г-н Макрон, той е млад, симпатичен... "Моля? Той е банкер, госпожо." 
Питам и г-н Беноа дали е възможен днес протест с такава мащабна обща стачка. Той обаче се усмихва, за разлика от студента, с убийствена ирония: "Защо? Нашите лозунги от онова време победиха, на власт вече се идва задължително с думи за свобода и социален прогрес, примесени с малко демонстриране на сила и отговорност." И допълва: "Добре, че старият генерал си отиде скоро, да не гледа плодовете на нашата победа."
Изложбата е и в памет на френския фоторепортер Жил Карон (Gille Caron), снимал войната във Виетнам, Израелската война през 1967, и загинал в Камбоджа през 1970 само на 32 години, отвлечен от червените кхмери.