Художничката Ода Жон за пръв път се завръща в България с голяма ретроспективна изложба в Националната галерия.
Днес в 18 часа в Националната художествена галерия художничката Ода Жон за пръв път се завръща в родната си България с голяма ретроспективна изложба. В "Сърцевина" са включени платна, събрани от музеи и частни колекции със съдействието на парижката галерия "Темплон". Представени са над 50 работи – живопис, скулптура и акварел, от най-ранните й произведения до днес. 
Ода Жон е артистичният псевдоним на художничката Михаела Дановска, даден й от германския художник Йорг Имендорф. През 2003 г. тя завършва в класа на Йорг Имендорф с отличие "Майстершулер" в Художествената академия в Дюселдорф, Германия. През 2007 г. се премества в Париж. От 2008 г. я представя френската галерия "Темплон" (Galerie Templon). А през 2012 г. става носител на наградата за живопис "Пиер Карден", Франция. Нейни творби са част от международни обществени и лични колекции.
На снимката: Ода Жон
По думите на куратора на изложбата Надежда Джакова стилът на Ода Жон препраща към старите майстори, сюрреализма и немския експресионизъм. Художничката създава свят отвъд реалното, в който условностите не важат, и навлиза дълбоко в подсъзнанието. А алтернативната вселена, която се ражда от съприкосновението й с бялото платно, завладява с красота и спокойствие, поезия и романтика, но същевременно е изпълнена с насилие, еротика и ирония. 
Кураторът Надежда Джакова следи творчеството на Ода Джон от години, но лично се запознават покрай изложбата. Тя се радва, че у Ода Жон е узряло желанието да бъде представена в България, и то именно чрез ретроспективна изложба. Така посетителите на Националната галерия ще имат възможност да видят каква е Ода Жон през годините: от нейното завършване до днес. Това е и принципът на изграждане на експозицията, която започва с най-ранното произведение - автопортрет от 2000 г. - и завършва с най-новите й творби. 
"Характерно за Ода Жон е, че тя не работи в цикли, а по-скоро създава отделни произведения. Затова изложбата по-скоро поставя фокус върху отделните творби, отколкото се опитва да върви във времева или каквато и да било рамка", казва Надежда Джакова. 
"Коя е Ода Жон?" – отговор на този въпрос търси германската режисьорка Камила Пфефер в своя документален филм. Галеристът Даниел Темплон, приятели, колекционери, както и самата художничка говорят за това. Премиерата на филма е на 66-ото издание на "Берлинале" през 2016 г., а в България предстои негова прожекция в двореца на 1 декември 2018 г. 
Ода Жон не е загубила връзка с родината си. Тя споделя, че за нея всичко започва с едно прекрасно детство, което носи, където и да отиде. Била е на десет, когато е дошла промяната. Тя определя това като революционен момент на една идеология, която си отива. Спомня си чувството на еуфория, последвано бързо от усещане за провалени очаквания. Това е бил и моментът, когато семейството й я изпратило в Германия. 
След престоя в Германия тя се прибира в България и учи в художествената гимназия пет години. Благодарна е, че образованието й започва тук и така е получила основа, която й е позволила да прави това, което иска, а не само това, което би могла да си позволи. 
Друго влияние от България, за което Ода Жон признава, са иконите. Семейството й е вярващо и една от причините за засиления й интерес към иконите по нейни думи е фактът, че по времето на социализма вярването е било забранено. 
Срещата с бялото платно на художничката протича с истинска надежда. Това е любимият й момент, защото си казва, че всичко е възможно. Тя предпочита да не си задава въпроса какво ще рисува. 
За една календарна година художничката рисува по 12, максимум по 14 платна, като във втория случай има усещането, че е работила на границата на физическите си възможности. Пластовете боя, които нанася, са тънки, но отдолу остават елементи, които не се виждат. Детайли, с които съзнателно решава да се раздели в процеса на работата. 
"Движа се в безкрайните възможности на нюансите на човешката душа на нашето време, което е изключително богато", споделя художничката. 
Ода Жон не работи с живи модели. Признава, че моделите й са дигитални - разпечатва снимките им. В никакъв случай не би работила с близки хора, дори по този начин, за нея е много важно между нея и модела да има дистанция. 
Акварелът е много важен за художничката, защото е тотално различен от живописта като техника. "В него има една изключителна бързина, в която се случват тези неща. Няма дъх", казва тя. За нея това е една техника, която е много честна. Един миг, в който нищо не може да се промени. 