Република Узбекистан (на узбекски: O‘zbekiston Respublikasi) се намира в Средна Азия и граничи с Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Афганистан и Туркменистан.
Република Узбекистан (на узбекски: O‘zbekiston Respublikasi) се намира в Средна Азия и граничи с Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Афганистан и Туркменистан. До разпадането на СССР Узбекистан е съветска република известна като Узбекска ССР. Страна с древна история, наследница на историческия Хорезъм, през която е преминавал. Пътят на коприната, част от империите на велики завоеватели – Александър Македонски,Чингис хан, Тимур, съхранила през вековете невероятни културни паметници, образци на персийската и ислямската архитектура. Узбекистан е четвърта страна в света по големина на златни залежи и пета в износа на памук, а залежите от природен газ, намиращи се на територията й също не са за подценяване. След падането на визите за повечето европейски държави от 1 февруари тази година, Узбекистан става все по-привлекателна туристическа дестинация за западния свят. Първите впечатления от тази изумителна страна събираме от закрития пазар в Ташкент "Чорсу" - най-старият в Узбекистан. В продължение на столетия той е бил място, където кервани от четирите посоки на света са се събирали и търгували.: безброй сергии, отрупани с ядки, сушени плодове, екзотични подправки, чай, млечни произведения и изумително вкусни плодове и зеленчуци Покупките ни са примесени с усмивки, пазарене, умилителни соц спомени за България, " Золотые Пески, бръйнза, болгарский перец". Всички артикули са добре подредени, красиво пакетирани, дори хлябът, който се пече, залепен на вътрешната страна на специални пещи е изкусно декориран с орнаменти, които се правят върху тестото със специални иглени печати. Ташкент е най-големият град и столица на Узбекистан, с население повече от 3 млн. души е интересна смес от модерни сгради, широки булеварди, запазени архитектурни паметници, свидетелстващи за миналото, които стоят редом до социалистически хотели и панелни блокове. В средата на централания площад на града се извисява статуята на най-великият владетел на тези земи Тимур (1336 - 1405), известен като Тамерлан. Завоюваните от Тимур територии стигат на запад и северозапад до Каспийско море, Урал и брега на река Волга, а на юг и югозапад обхващат почти всички провинции на Персия, включително Багдад, Кербала и Северен Ирак. Ташкент е единственият в Централна Азия град с метро, всяка спирка от което е произведение на изкуството Следващата ни спирка е гр.Нукус, разположен в западния край на Узбекистан и столица на автономната република Каракалпакстан. Освен че е удобно място, от което да се тръгне към Аралско море в този на пръв поглед обикновен град има нещо забележително: Музеят на забравеното изкуство, в който се съхраняват уникални произведения на руски художници, неудобни за политическия режим на СССР. Музеят носи името на Игор Савитски - московски художник, който пристига в Нукус средата на 50те години на 20в. първоначално заинтересован от каракалпакстанската култура, а през 1966г. когато става директор на музея получава възможността да събира произведения на съвременното изкуство, които са били създадени от "враговете на народа" и съответно конфискувани и подготвени за унищожение.Този музей, известен като "Лувъра на средна Азия" пази над 50 000 забележителни произведения на руския авангард, които няма как да се опишат с думи. За да стигнем до Аралско море минаваме през град Мойнак – преди процъфтяващо рибарско селище с голяма рибно- консервна фабрика, която чак до 80-те години на XX в. преработвала хиляди тонове риба годишно. Преди 50 години южният бряг на Аралско море бил точно на мястото, където стоим, а сега е дълбоко в сушата. Аралско море всъщност е безотточно езеро, което до 60-те години на XX в. е било четвъртият по големина в света вътрешен воден басейн, покриващ 67 000 кв.км площ, но към днешна дата е почти пресъхнало. Гледката е апокалиптична: ръждясали стари кораби стоят сред пясъците на бившето море като неми свидетели на екологичната катастрофа, която се е разразила тук. От средата на 20 век Аралско море се свива, тъй като вливащите се в него реки, най-вече Амударя и Сърдаря, са отклонени с цел напояване. През 30-те години на 20 век съветските власти започват мащабно строителство на напоителни канали и чрез плановата икономика, независимо от нереалистичните цели, налагат масово отглеждане на памук в този твърде сух за такава дейност регион. С призивите "Да преобразим природата!", без да се прави сметка за последиците от нарушаване на екологичното равновесие се създава поминък-памукопроизводство. В резултат на рязкото намаляване на притока на прясна вода бързо се повишава солеността на Аралско море, което довежда до измирането на много видове флора и фауна, приспособени за живот във вода с по-ниска соленост. Това довежда и до закриването на риболовната промишленост и закриването на няколко пристанища. Сега Мойнак е град призрак, в който хората са много малко и обикновено работят извън града. Обядваме в дома на семейство, което е намерило алетрнативен начин за препитание. Храната е невероятно вкусна и питателна, а домакините би мили и усмихнати. За да стигнем до това, което е останало от Аралско море изминаваме около 100 км, движейки се по дъното на морето, което сега е солена пустиня. Пресъхването на морето се отразява драстично на климата в региона – лятото е по-сухо и горещо, а зимата по-студена и продължителна. Валежите са рядкост, въпреки покритото с облаци небе. Еднообразният, безрадостен пейзаж рисува мрачни картини в съзнанието, свързани с края на света и това, което ще остане на Земята след катастрофален апокалипсис. Въпреки новите, комфортни джипове, които са подсигурили от тур агенцията, която организира турове до Аралско море пътят не е лек, но финалът си заслужава. По залез слънце стигаме до Аралско море. Представите за море са илюзия: няма вълни, прибой, не се чуват дрезгавите крясъци на морските птици, липсва и миризмата на морето.. но то е там, равно и сливащо се с хоризонта. Красиво и нереално. Гледаме и мълчим. Знаем,че сме едни от последните свидетели на отиващото си море. Според водача ни до 2025г. няма да остане и следа от него, ако не се вземат мерки незабавно. Вечерта е не по-малко вълнуваща, защото ще спим в традиционни юрти, които са разположени на брега на морето. С първите звезди всички се събираме около огъня и всъщност така разбираме, че далеч не сме единствените туристи, стигнали до края на земята, за да видят отиващото си море. Време е да тръгнем по пътя на коприната и да обиколим "перлите на Изтока" - градовете Хива, Бухара и Самарканд. За целта се отправяме на югоизток към Хива, наричан още Хорезм. Приказен град, основан преди 2500г., който през 10в.е завладян от арабите, а в следващите векове преживява бурен подем и е почти изпепелен от войските на Чингиз Хан. През 15в. Хива става част от османската империя. Безспорно, най-голямата забележителност на града е старият град Ичан кала, който е под закрилата на ЮНЕСКО. Ограден от мощни крепостни стени градът е запазил великолепни образци на ислямската архитектура: величествени минарета, медресета и палати, кой от кой по-величествени, пищни и красиви.. Освен красивите фасади, изрисувани в синьо и зелено, които вълнуват несвикналите ни с този ориенталски разкош очи, покрай постройките е пълно с ръчно бродирани покривки, шалове от естествена коприна и фина като паяжина камилска вълна, картини, изпъстрени с жар птици, нарове и сцени от близкото минало, глинени и медни съдове, изкусно дърворезбовани кутии и какво ли още не. Цените на това изобилие са ниски, но първоначално ни стъписват, тъй като още не сме свикнали с местната парична единица - узбекски сум. Един долар е равен на 8469 сума и когато получиш отговор на въпроса "Колко струва?" нещо от порядъка на 85 000 сума първосигнално си готов да си тръгнеш. Тук можеш да се пазариш - това, че говорим макар и лош руски ни е от голяма полза. Местните хора много се забавляват с нас:" Ние с вас много си приличаме: И вие и ние говорим лош руски език". Щастливи са, че вече не са част от Съветския съюз, боготворят настоящия си президент и смятат, че той допринася много за страната им. Младите хора говорят приличен английски, който изучават в училище от 1ви клас и повечето от тях искат да учат на Запад. Към следващия град Бухара продължаваме с влак. Каквото и да сме си представяли за това пътуване, свързано с претъпкани стари вагони, кокошки и живописни миризми изчезва още на гарата. Пред нас е нова голяма постройка, в която не можем да влезем преди да сме заверили билетите си. Касата е извън сградата на гарата, заверяваме предварително закупените електронни билети, след което минаваме през два пункта за проверка на багажа и паспортите ни и вече сме вътре. Узбекистан има много добре уредена жп мрежа, в която пътническите влакове се движат с над 130 км/ч., а бързите "Афросиоб", които свързват Ташкент с Бухара и Самарканд развиват скорост от над 200км/ч. Нашият влак е пътнически, във вагоните няма обособени купета и когато човек за първи път види дългите редици легла на два етажа, разположени в коридора на вагона сякаш влиза в безкраен лазарет, в който хората играят табла, пият чай, полягват, посядват, хапват и си говорят. Атмосферата е приятелска и дружелюбна. Ние сме атракцията за близко стоящите - първи идват децата, след което и родителите им. При нас е поседнала възрастна жена, която не говори руски, но скоро на универсалния език на мимиките и жестовете разбираме, че отива при двете си дъщери в Ташкент. Идва време за вечеря и тя развързва платнена кърпа, в която има домашен хляб и курабии, в този момент от втория етаж срамежлива ръка мята още половин пита, съседите се появяват с трета и пържено месо в капачка от буркан. Скоро масата ни се отрупва с вкусна вечеря, която бързо изчезва. Във влака е пълно с млади семейства с деца, но имайки предвид, че Узбекистан е най-населената страна в Централна Азия, това не ни учудва. Към 1.април 2019г. числеността на населението на страната е 33 375 800 и само за периода януари - март 2019 г. числеността му се е увеличила с 120 300 човека, като числото на новородените за периода е 159 500, а смъртността едва 37 100. (Данните са от НСИ на Узбекистан) Бухара ни посреща с приятна изненада. Пристигаме на гарата в късната вечер с притеснение, тъй като предишния ден сме били без достъп до интернет, а не сме предупредили в хостела, който сме запазили, че ще закъснеем и резервацията ни може да е отменена. Излизайки от гарата пътят ни пресичат таксиметрови шофьори, които се борят да привлекат вниманието ни. В края на редицата някой държи табела с имената ни. Собственикът на хостела, решил, че ще дойде да ни чака тук, тъй като никой не отговорил на въпроса му кога пристигаме, потърсил профила ми в Фейсбук, от последно качената снимка в него се ориентирал къде сме по трасето и предположил, че ще пристигнем с този влак на гарата, която е на 15 км извън града. На въпросът ми "Ами ако не бяхме дошли?" той само се усмихна мило и сви рамене. Бухара също е един от градовете по легендарния Път на коприната, но доста по-голям от Хива и със стара част, която не е концентрирана на едно място, с над 150 сгради, паметници на културата, които естествено няма как да бъдат обиколени в рамките на ден. Отново влизаме в приказния свят на отдавна отминали времена на величие - пред нас се редуват джамии, медресета, високи минарета и огромни площади. През своята 2500-годишна история градът израства до статута на голям търговски и занаятчийски център по Пътя на коприната. Важно религиозно средище, посещавано от хиляди последователи на суфизмa. градът е част от Световното културно наследство, включено в списъците на ЮНЕСКО. Пред минарето и джамията Калян попадаме на представление на традиционни танци, което събира огромни тълпи туристи Танцьорки в традиционни носии, минута преди да излязат на площада Отново хващаме влак, но този път е скоростният, който ще ни отведе до прословутия Самарканд - градът, родно място на Тимур (Тамерлан)и най-известната спирка по Пътя на коприната, за който пътешествениците са бленували. Средновековният град на Самарканд също е част от световното наследство на ЮНЕСКО. Името Самарканд идва от фарси и означава Град на камъка. С името Регистан в Централна Азия наричат главните площади на градовете, а самото име буквално означава "място, покрито с пясък". На Регистан в Самарканд са разположени три исторически медресета (ислямски училища, които са били безплатни) от 15-и до 17-и век. Гури Амир (още и Гур-е-Амир или Гур Емир) е мавзолеят на Тимур, в който се съхраняват тленните му останки. Смята се, че архитектурата на гробницата е предшественик на много други подобни паметници, изградени в Азия, включително на Тадж Махал. Тръгваме си от тази страна с голямо нежелание..Преди да се качим в самолета си даваме сметка, че в средата на Азия тупти голямото й сърце. И Узбекистан е точно там - топъл, гостоприемен, изумително красив и готов човек да се влюби в него. Тръгваме си от тази страна с голямо нежелание..Преди да се качим в самолета си даваме сметка, че в средата на Азия тупти голямото й сърце. И Узбекистан е точно там - топъл, гостоприемен, изумително красив и готов човек да се влюби в него.