Трудно може да се говори за позитивни промени по отношение на ЛГБТ хората в България през последните години. От малкото положителни неща е промяната в нагласите сред по-младите хора. От друга страна обаче, в сравнение с 2007 г. и даже с предприсъединителния период се забелязва сериозно влошаване на ситуацията – няма национална организация със стратегия и пътна карта за законови промени, липсват координирани действия в тази посока, публичната, включително медийната, среда е отровна, няма политически съюзници, а перспективите за законови промени почти не съществуват.

От една страна, институции и управляващи не чувстват никакъв натиск и нямат вътрешно разбиране за важността на тези проблеми, от друга - все по-малко хора от самата общност искат да се занимават публично с ЛГБТ права поради влошената ситуация – заплахите и агресията не са нещо, което всеки може да си позволи, особено ако има семейство и ходи на работа. Важен фактор е и нарастващата враждебност в голяма част от света, което отчита тази година и Агенцията за ЕС за основни права - за съжаление сме в лошо време на лошо място.

Със сигурност политическата подкрепа намаля, колкото и да беше спорадична. Повечето подкрепящи са чужди държави и институции, което е нож с две остриета. Липсва подкрепата на български лидери на мнение, не само политици, които да застанат с името си зад каузите на прайда. Важно е обаче и прайдът да комуникира конкретни цели и искания, например за законова промяна или за санкциониране на словото на омраза в публичното пространство, какъвто случай имахме миналата седмица с Веселин Марешки в парламента. Мисля, че подобни конкретни каузи, особено ако се случват през цялата година, биха ангажирали повече хора – и ЛГБТ, и приятели, и съюзници. Важно е и модерните български политици да разберат, че бягането от темата не им носи позитив – темата за човешките права е отвъд парадигмата ляво - дясно и е част от дневния ред на новото поколение политици като Трюдо и Макрон, за които това е въпрос на цивилизационен избор, а не на електорални калкулации.

Спешно трябва да се промени член 162 от НК, в който липсва "сексуалност" като мотив за слово и престъпления от омраза – такива престъпления се разследват като "хулиганство", ако изобщо се стигне дотам. Изключително враждебна реч и призиви към агресия излизат от почти всички медии, като това не е санкционирано по никакъв начин и допълнително влошава средата – малко хора биха искали да подкрепят публично ЛГБТ каузи, ако очакват да бъдат подложени на координирана медийна атака или това ще се използва после във фалшиви новини.

Друга стъпка е работа в посока фактическо съжителство – текст за такъв статут за хетеросексуални двойки в новия СК отпадна при гласуването през 2008 година поради натиск от религиозни организации, включително евангелистки, така че за фактическо съжителство може да се работи не само за еднополови двойки. Има и други важни промени като права на транс хора и други, които трябва да влязат в дневния ред на цялата ЛГБТ общност.

Нещо, което на мен много ми се иска, е самоизчистване в българските медии – не е нужно да се канят или публикуват хора, които са откровено враждебни и действат в разрез дори със съществуващото българско законодателство. Не всяко мнение е валидна гледна точка, а явно дъното отдавна е достигнато, след като редактор може да си позволи да пусне изказвания, които обиждат и нараняват големи групи хора. Другото, което трябва да се поиска, е по-добро правоприлагане, за да се чувстват ЛГБТ хората, а и семействата им по-малко несигурни. И това са само първите стъпки.

Въпреки негативната оценка на случващото се от първия прайд насам аз все пак оставам оптимист – мисля, че с повече разум и координирани действия може да се постигнат позитивни промени.